— Още не знам — изрече бавно шефът на разузнаването, явно четеше какво е записал. — Джон, разкажи ми какво се случи снощи. Във вестника не съобщават почти нищо.
Демартин най-напред обясни, че макар непознатият да е говорел на отличен английски, е имал чужд акцент. Разказа и как той е припаднал пред лавката за плодове.
— Това е всичко.
— А досещаше ли се, че е тежко ранен?
— За него не знам, аз обаче разбрах. Опитах се да не спирам на телефона, но той настоя — направо се примоли, Джим. По-скоро с думи, колкото с поглед… Доста време няма да го забравя.
— Но не си се съмнявал, че ще се върне в колата, нали?
— И през ум не ми е минавало. Мислех, че иска да се обади, за да се сбогува, но щеше да се върне.
— Стой там. Ей сега ще ти звънна пак. Пилотът затвори телефона и отиде при прозореца, който гледаше към малкия басейн и двора зад къщата. Двете му деца се плискаха във водата и крещяха, а жена му се бе излегнала на шезлонга и четеше „Уол Стрийт Джърнъл“, нещо, за което й беше благодарен. Благодарение на нея можеха да си позволят да живеят малко по-нашироко, отколкото позволяваше заплатата му. Телефонът иззвъня и той пак го вдигна.
— Джим ли е?
— Да… Джон, ще ти обясня възможно най-ясно, дано разбереш нещо. При мен е един човек от Вашингтон, който временно е прехвърлен при нас, той е по-запознат от мен с тези неща. Та този човек иска… О, Боже.
— Какво? Казвай, де!
— Изгори бележката и я забрави.
Офицерът от ЦРУ в смачкания костюм се пресегна към жълтото пакетче с бонбони, като притискаше слушалката до лявото си ухо.
— Ясен ли съм? — попита Шапоф, известен още като Джинджифила.
— Да — отрони Ем Джей Пейтън, информацията, която бе получил, беше и странна, и тревожна.
— Доколкото разбирам, този тип е съчетал „спешно“ със „свръхсекретно“, разчитайки, че ако не я разбере, офицерът ще прояви достатъчно съобразителност да се обади на секретните служби в базата, а не на ченгетата.
— Както е и направил — съгласи се Ем Джей.
— А после секретните служби ще — се обадят на „свръзката“ и ще предадат съобщението, та то да бъде насочено към когото трябва.
— А съобщението гласи, че някой с кодовото име С е бил премахнат.
— Има ли операция с код „С“?
— Не.
— Може би е предназначено за архива?
— Едва ли — усъмни се Пейтън.
— Защо?
— Защото тогава нямаше да е посочена свръзката, която да предаде нататък информацията. Код триста и едно е в Мериланд, за беда знам и на кого е. Не е регистриран и е много поверителен.
Пейтън се облегна на стола, за миг разбра какво им е на алкохолиците, които си мислят, че няма да преживеят следващите няколко часа, ако не пийнат нещо, а това означаваше още повече да се отдалечат от реалността. Колко нелепо, колко нелогично и все пак логично беше всичко! Човекът, в когото се вслушваха президенти и за когото ръководителите на страната знаеха, че поставя съвсем безпристрастно интересите й над всичко… Той бе решил какво ще е бъдещето. Беше се спрял на един почти неизвестен, но забележителен конгресмен, който имаше какво да каже на сънародниците са Беше направлявал избраника си през политическия лабиринт, докато той не изникна в светлината на медиите вече не като новак, а като човек с опит, с когото трябва да се съобразяват. После най-неочаквано, като гръм от ясно небе, бяха огласени и неговите патила. Цялата страна, всъщност почти целият свят беше поразен. Вдигна се огромна вълна, която го отнесе в територии, за които той не бе и подозирал, териториите на властта, а те стоварваха върху плещите му огромна отговорност. Белият дом. Самюъл Уинтърс бе нарушил законите и още по-лошо, бе погубил доста хора. Господин Б не беше паднал от небето по време на криза. Русият европеец беше работил единствено за Самюъл Уинтърс.
Директорът на „Специални операции“ вдигна телефона и натисна леко бутоните.
— Д-р Уинтърс ли е? — каза той в отговор на единствената дума „ало“. — Обажда се Пейтън.
— Ужасен ден, нали, докторе?
— Вече не се обръщат към мен така. От доста години.
— Срамота. Бяхте добър учен.
— Чували ли сте се от снощи с господин Б?
— Не… Макар че информацията му беше трагично пророческа, той не е имал причина да ми се обажда. Както ви казах, Мичъл, мъжът, за когото работи — и когото познавам далеч по-малко, отколкото вас, — го посъветвал да ми се обади… точно както и вие… В хорските приказки влиянието ми е силно преувеличено.
— Чрез вас се срещнах с президента — каза Пейтън и затвори очи, възмутен от лъжите на стареца.
— Да де. Новината, която ми съобщихте, беше невероятна, както и тази на господин Б. В неговия случай съвсем естествено се сетих за вас. Не бях сигурен, че Лангфорд и хората му имат опита, който вие…
— Който аз не показах — прекъсна го Ем Джей.
— Сигурен съм, че сте направили всичко възможно.
— Да се върнем на господин Б.
— Какво той?
— Мъртъв е.
Въздишката премина като електрически удар по линията. Изминаха няколко секунди, докато Уинтърс проговори, а когато се обади, гласът му звучеше глухо.
— Какво?
— Той е мъртъв. Бил е убит и човек, известен ви под кодовото име С.
— О, Боже — прошепна развълнувано ръководителят на Инвър Брас. — Как сте се добрали до тази… информация?
— Опасявам се, че тя е поверителна дори за вас.
— Дяволите да ви вземат, та аз ви свързах с Дженингс! С президента на Съединените щати!
— Но не ми казахте защо, докторе. Така и не ми обяснихте, че вашата първостепенна грижа — вашата единствена грижа — е човекът, на когото сте се спрели — Евън Кендрик.
— Не! — почти изкрещя Уинтърс. — Не се месете в тези неща, те не ви засягат! Всичко е законно.
— Дано си вярвате и ако е така, се опасявам, че правите ужасна грешка. Когато прибягвате до човек като вашия европеец, няма как да се разграничите от методите му… А доколкото разбрахме, той е изнудвал политици, нарушавал е закони, крал е свръхсекретни документи и косвено е причинил смъртта и осакатяването на доста хора на държавна служба, а е убил и човек. Човекът с кодовото име С.
— О, Боже!…
— Ето с кого сте си имали работа…
— Вие, Мичъл, не разбирате, нещата не стоят така.
— Напротив, точно така стоят.
— Не знам нищо, повярвайте.
— Вярвам ви, защото сте наели един опитен специалист, за да постигне определени резултати, а не за да ви се отчита.
— „Наели“ е прекалено опростенческа дума! Той беше всеотдаен човек със своя мисия в живота.
— Това го разбрах и аз — прекъсна го Пейтън. — Той е от страна, където народът няма никаква власт.
— Ами тук не е ли същото? — попита ръководителят на Инвър Брас, който вече се бе овладял, но дълбокият смисъл на думите му беше ясен.
