— Проклетата застраховка може и да почака, мой човек.
— Не, не е застраховката — заекна Милош. — Жена ми, трябваше отдавна да съм се прибрал… Тя не е добре с нервите.
— Всички са такива — каза пилотът. — Искаш ли да се обадя аз?
— Не, много ви благодаря, кой знае какво ще си помисли.
Чехът се изви на седалката и се смръщи.
— На около два километра оттук има лавка за плодове. Познавам собственика, той има телефон.
— Не знам как да ви се отблагодаря.
— Ще ме поканиш на вечеря, щом излезеш от болницата.
Озадаченият собственик на зеленчуковия магазин подаде на Варак телефона под погледа на офицера, загрижен за ранения си пасажер. Милош набра номера на хотел „Уестлейк“.
— Стая петдесет и първа, ако обичате.
— Ало, ало? — извика Калейла, изтръгната от дълбокия си сън.
— Можете ли да ми дадете отговор?
— Милош?
— Аз съм.
— Какво има?
— Не съм особено добре, госпожице Рашад. Можете ли да ми дадете отговор?
— Вие сте ранен!
— Отговор!
— Зелена улица. Пейтън ще ме подкрепи. Ако Евън се кандидатира за мястото, то е негово. Надпреварата започна.
— Той е необходим повече, отколкото предполагате.
— Не знам дали ще се съгласи.
— Длъжен е! Не говорете по телефона. Ще ви се обадя пак.
— Вие сте ранен!
Чехът затвори телефона и веднага набра друг номер.
— Звукооператорът ли е?
— Прага?
— Как вървят нещата?
— След няколко часа сме готови. Машинописката не сваля слушалките и трака ли, трака… свикнала е с извънредния нощен труд.
— Колкото и да струва… ще й бъде платено.
— Какво ти е? Едва те чувам.
— Лека настинка… Ще намериш десет хиляди долара в пощенската кутия на студиото.
— Я не се занасяй, аз да не съм обирджия.
— Плащам щедро, не помниш ли?
— Май наистина не си добре, Прага.
— Сутринта занеси всичко в „Уестлейк“, стая петдесет и първа. Жената се казва Рашад. Ще го дадеш само на нея.
— Рашад. Стая петдесет и първа. Запомних.
— Благодаря.
— Слушай, в случай че имаш неприятности, обади ми се, ако мога с нещо да…
— Колата ти е на летището, някъде в сектор В — каза чехът и затвори. Вдигна за последен път слушалката и отново набра. — Стая петдесет и първа — повтори той.
— Ало?
— Сутринта ще получите… всичко.
— Къде сте? Ще ви изпратя помощ!
— На… сутринта. Занесете го на господин А!
— Дяволите да ви вземат, Милош, къде сте?
— Няма значение… Свържете се с Кендрик. Той може и да знае.
— Да знае какво?
— Снимките… Госпожа Ванвландерън… Лозана, езерото Леман. „Бо Ривиж“, градините. После Амстердам, Розенграхт. В хотела… в кабинета. Кажете му! Мъжът е саудитец и с него се случи нещо… милиони, милиони! — Милош едва говореше, беше останал почти без дъх. Насили се да продължи. — Избяга… с милиони!
— За какво говорите, по дяволите?
— Той вероятно е ключът! Не позволявайте да махат снимките. Обадете се на Кендрик. Той сигурно ще си спомни!
Чехът вече не се владееше: пусна слушалката върху тезгяха, но не улучи вилката, после падна на земята пред лавката за плодове на черния път зад летището в Сан Диего. Беше мъртъв.
38
Заглавията в сутрешните вестници и статиите под тях бяха изместили на заден план всички останали новини. Държавният секретар и членовете на придружаващата го делегация бяха убити по най-жесток начин в някакъв хотел в Кипър. Шести американски флот се бе отправил към острова с готови за стрелба оръдия и самолети. Американците бяха смаяни, вбесени и ни най-малко изплашени. На хоризонта сякаш се надигаше някаква ужасна, необуздана сила на злото, която тласкаше страната към пълна конфронтация и принуждаваше правителството да отговори по същия ужасен и жесток начин. Но обзет от моментна интуитивна геополитическа гениалност, президентът Лангфорд Дженингс успя да предотврати бурята. Свърза се с Москва и двете суперсили осъдиха единодушно атентата. Чудовищното убийство в Кипър бе определено като единичен терористичен акт, възмутил целия свят. Във всички столици по Земята и съюзници, и врагове изразиха покрусата си от загубата на държавния секретар.
А на втора, седма и четирийсет и пета страница на „Сан Диего Юниън“, както и на четвърта, петдесета и петдесет и първа страница на „Лос Анджелис Таймс“ бяха поместени следните далеч по-маловажни новини от телекса:
„Сан Диего, 22 декември… Госпожа Ардис Ванвландерън, началник-канцелария на вицепрезидента Орсън Болинджър, чийто съпруг, Андрю Ванвландерън, почина вчера от мозъчен кръвоизлив, днес рано сутринта е сложила край на живота си, явно безсилна да надмогне мъката. Тялото й бе изхвърлено от морето на плажа в Коронадо, тя се е удавила. На път за летището адвокатът й, господин Крейтън Гринел от Ла Хоя, я оставил в погребалното бюро за последно сбогом със съпруга й. Според служители в бюрото вдовицата била много напрегната, почти не се владеела. Въпреки че отвън я чакала лимузина, тя се измъкнала през една странична брата и очевидно е взела такси до плажа в Коронадо…“
„Град Мексико, 22 декември… Ерик Съндстром, един от водещите американски учени и създател на сложна космическа техника, е починал от мозъчен кръвоизлив по време на отпуската си в Пуерто Вайарта. Засега не са известни повече подробности. В утрешните издания ще поместим пълна справка за живота и научната му дейност.“
„Сан Диего, 22 декември… Неидентифициран мъж без документи, носещ пистолет, е починал от огнестрелни рани на черен път южно от международното летище. Капитан трети ранг Джон Демартин, военен летец, който го качил на автостоп, е заявил пред полицията: неизвестният мъж твърдял, че е пострадал при автомобилна катастрофа. Поради близостта на частния сектор на летището властите подозират, че смъртта е свързана с наркотрафика…“
Евън пристигна в Сан Диего с първия самолет от Денвър. Бе настоял да види Мани още в шест часа сутринта.
— Ще се оправиш — излъга го той.
