значка на секретните служби върху ревера.
— Добър вечер, господин конгресмен — поздрави любезно той, като стана и се приближи. — За мен е чест да ви стисна ръката, сър.
— Приятно ми е.
— Знам, че не бива да казваме кой идва и си отива — продължи бодигардът, като се здрависа с Евън, — но ще наруша правилото заради майка си в Ню Йорк. Сигурно звучи налудничаво, но според нея трябва да станете папа.
— Курията може и да не ме одобри… Вицепрезидентът ме помоли да му се обадя, преди да си тръгна. Каза, че ще си бъде в кабинета.
— Да, разбира се. Тук е и мен ако питате, ще се радва да го прекъснете. При него е някакъв вбесен тип с такова неприятно изражение, че не се доверих на машините и го претърсих лично. Но не му разреших да внесе чантата.
Кендрик едва сега забеляза калъфа за дрехи, метнат на стола вляво от двойната врата. Под него, на пода, имаше издуто черно куфарче — докторска чанта. Евън се вторачи в нея — беше я виждал някъде. Изведнъж в съзнанието му сякаш проблесна мълния, замяркаха се накъсани образи. Каменни стени в друг коридор, друга врата — висок слаб мъж, който непрекъснато се усмихваше, нещо странно за човек, озовал се в непозната къща, — лекар, който уж между другото заявява, развеселен, че ще прегледа гърдите на пациента и ще му вземе кръв за изследване.
— Дали може да отворите вратата? — изрече като в унес Кендрик и си даде сметка, че едва ли го чуват.
— Първо трябва да почукам, господин конгресмен…
— Не, недейте!… Само я отворете.
— Пепелянката — вицепрезидентът, де — ще се разсърди, сър. Първо чукаме.
— Отворете вратата — заповяда Евън със стържещ шепот и изгледа втренчено човека от охраната. — Аз поемам цялата отговорност.
— Разбира се, в края на краищата сте в правото си.
Тежкото крило на вратата вдясно се открехна безшумно и ясно се чуха думите, които Болинджър изсъска през стиснати устни:
— Говориш глупости… Да, какво има?
Кендрик прекоси ужасен помещението и се взря в уплашеното лице на „д-р Юджийн Лайънс“.
— Ти! — изкрещя Евън и се втурна като обезумял през стаята, пръстите му приличаха на лапите на бясно животно, жадно да убива — да убива! — Той ще умре заради теб — заради всички вас!
В мъглата някой го сграбчи, заудря го с юмруци по главата, зарита го с колене по слабините и стомаха, издра очите му. Въпреки непоносимата болка той чу приглушените викове.
— Хванах го! Няма да мръдне.
— Затворете вратата!
— Донесете ми чантата.
— Не пускайте никого!
— О, Боже, той знае всичко!
— Какво ще правим?
— …познавам хора, които ще се справят.
— Кой, по дяволите, сте вие?
— Трябва да ви се представя… Пепелянке.
— Чувал съм този прякор. Обиден е! Кой сте вие?
— Сега аз командвам тук.
— О, Боже!…
Мрак, забрава, която идва с най-дълбокия шок. Всичко беше черно — и празно.
40
Първо усети вятъра и пръските вода, после вълните и накрая широките платнени ремъци, с които го бяха вързали за металния стол, прихванат с винтове върху клатещата се яхта. Отвори очи в подвижната тъмнина — беше на кърмата, пред очите му се разстилаше разпененият килватер, изведнъж в някаква кабина отзад блесна светлина. Евън се извърна и проточи врат да види какво става. Най-неочаквано съгледа тъмнокосия мургав човек от охраната, според майката на когото трябвало да стане папа… и който бе изкрещял, че тъкмо той командва тук. Мъжът седеше на стола отстрани, препасан през кръста с един- единствен ремък.
— Събудихте ли се, господин конгресмен? — попита той учтиво.
— Какво, по дяволите, сте направили? — извика Кендрик, като се опита да се освободи от стягащите го колани.
— Извинявайте за ремъците, но само това оставаше, да паднете в морето. Бурно е — просто ви пазехме, докато подишате малко свеж въздух.
— И таз добра, пазели ме! Упоихте ме, мръсници такива, и сте ме докарали тук против волята ми! Отвлекли сте ме! В канцеларията ми знаят къде съм бил снощи… Всички до един ще гниете по затворите заради това! А онзи негодник Болинджър ще бъде лишен от поста си и ще прекара…
— Стига, стига — прекъсна го мъжът и вдигна спокойно ръка в знак на протест. — Нещо бъркате, господин конгресмен. Никой не ви е упоявал, само ви бихме успокоително. Нещо ви прихвана. Нахвърлихте се на гост на вицепрезидента, можехте да го убиете…
— Щях и ще го убия! Къде е тоя лекар, къде?
— Какъв лекар?
— Стига сте увъртали! — изрева Кендрик и опъна ремъците. Изведнъж му хрумна нещо. — Лимузината, шофьорът! Той знае, че не съм излязъл оттам.
— Напротив, излязохте. Не се чувствахте добре, затова не говорехте много и си бяхте сложили тъмните очила, но пък дадохте много щедър бакшиш.
Яхтата се плъзгаше по водата, Евън изведнъж погледна към дрехите, с които беше облечен, присвил очи срещу слабата светлина в каютата отзад. Панталоните бяха от дебело кадифе, а ризата — от груб черен плат… не бяха неговите дрехи.
— Мръсници! — извика той и отново се сети за нещо. — Но са ме видели да слизам пред хотела!
— Съжалявам, но изобщо не сте ходили в хотела. Единственото, което казахте на шофьора, бе да ви остави при Балбоа Парк, където трябвало да се срещнете с някого, а после сте щели да вземете такси до вкъщи.
— Всичко сте предвидили, дори дрехите. Боклуци, наемни убийци!
— Пак бъркате, господин конгресмен. Постарахме се да ви спестим неприятностите. Не знаехме какво сте смъркали или сте си били, но както би казал моят темпераментен дядо, направо пред очите ни започнахте да откачате. Как да ви оставим да се появите пред хората!
— Добре де. Чух те, когато каза: „Сега аз командвам тук!“ А също: „Познавам хора, които ще се справят.“ Ей на това му се вика „мафия“.
— Знаете ли, господин конгресмен, страшно ви се възхищавам, но не мога да приема антипатията, с която се изказвате за всички италианци.
— Разправяй го на главния прокурор в Ню Йорк — отвърна Кендрик точно когато яхтата рязко хлътна, а после бе издигната от голяма вълна. — Джулиани ще те прибере заедно с товара.
— Да де, но понеже стана дума за неща, които се разиграват посред нощ, може и да си плаваме тук, ала няколко души са видели в Балбоа Парк мъж, който отговаря на вашето описание — тоест, бил е облечен като вас, когато сте излезли от хотела и сте се качили в лимузината, — та той е влязъл в „Балтазар“.
— Къде?
— Кафене в Балбоа. Нали знаете, там има доста студенти от всички краища на света, включително и от Средиземноморието. Младежи, чиито семейства живеят в Иран, Саудитска Арабия и Египет… дори на територии, които някои още наричат Палестина. Понякога обстановката се нажежава, та полицията е принудена да въвежда ред и да конфискува неща като пистолети и ножове. Тези хора са много
