английски, но с испански акцент. Някой даваше нареждания.
— Хайде! — продължи мафиотът. — Тръгвай по пътеката и завий надясно… Не се обръщай!
Евън се подчини, макар да му беше трудно да изкачва стръмния склон, бе пътувал твърде дълго вързан на яхтата и краката му бяха изтръпнали. Опита се да види къде е: мъждивите светлини по пристана бяха заменени с много по-слаби кехлибарени лампи от двете страни на пътеката. Зеленината беше буйна и усойна, дърветата се издигаха на шест-седем метра и бяха обвити с тежки лиани, които сякаш се протягаха от дънер на дънер като ръце, увити около ръце и тела. От двете страни на пътеката имаше старателно подстриган жив плет, висок до кръста. На дивата природа бе наложен порядък. Най-неочаквано Евън съгледа потънал в мрак стръмен хълм и вниманието му бе привлечено от звуци на вода, но това не бе ромонът на бързеите, по които обичаше да се спуска. С тътен се разбиваха вълни. Вълни, които се разпенваха върху скалите някъде наблизо или може би ехото им отекваше в камънака и дивата растителност.
Ниските жълтеникави лампи се разделяха на две редици — едната право напред и нагоре, а другата надясно. Кендрик пое покрай втората. Постепенно пътеката се изравни и изведнъж видимостта се увеличи. Черните колони и огромните сенки се превърнаха в тъмни стволове, палми и непроходим синьо-зелен шубрак. Точно отпред изникна къща, двата прозореца отстрани светеха. В къщата обаче имаше нещо необичайно — Евън отпърво не разбра какво точно. Когато се приближи, видя, че впечатлението се създава от прозорците, каквито той не бе виждал досега. Скосеното стъкло беше дебело най-малко десет сантиметра и приличаше на две огромни правоъгълни призми, които засилваха многократно светлината вътре. Причудливият дизайн на прозорците се отличаваше с още нещо — през тях не можеше да се мине… нито отвътре, нито отвън.
— Ето къде ще живееш, конгресмен — рече мъжът от охраната, осигуряващ услуги, които не му влизаха в задълженията. — „Вашата вила“ звучи добре, нали?
— Наистина не мога да отседна в такава разкошна къща. Защо не ми намериш нещо не чак толкова претенциозно?
— Я не се занасяй… Отвори вратата, не е заключена.
— Не е заключена ли?
— Изненадан си, нали? — засмя се мафиотът. — Аз също, докато пазачът не ми обясни. Всичко е с електроника. Даде ми една джаджа, нещо като устройство за дистанционно отваряне на гараж, натискам едно копче и се плъзват две стоманени решетки, които отварят и затварят вратата. Можеш да го ползваш отвън и отвътре.
— С времето щях да сетя.
— Бива си те, конгресмен.
— Не бих казал — отвърна Кендрик, после отиде по пътеката при вратата и я отвори.
Пред очите му се откри пасторалното великолепие на обзаведена с вкус планинска хижа в стил Нова Англия, с нищо не напомняща за южна Калифорния или северно Мексико. Стените бяха изградени с обли камъни и цимент, на всяка стена имаше по два дебели прозореца, а вратата отсреща явно водеше към банята. Имаше всякакви удобства — вдясно бе кухненският бокс, в който не липсваше и огледален бар, вляво имаше спалня, а пред нея диван, няколко фотьойла и голям телевизор. Нали бе строителен инженер, Евън заключи, че малката къща би подхождала повече на покрития със сняг Върмонт, отколкото на остров някъде на северозапад от Тихуана. Но въпреки това в нея имаше нещо пасторално и той не се съмняваше, че мнозина гости на острова са прекарали тук чудесно. Ала тя имаше и друго предназначение. Беше нещо като затвор.
— Много е приятно — каза бодигардът на Болинджър, след като влезе в единствената просторна стая с пистолет, насочен неизменно, но дискретно към Кендрик. — Ще пийнеш ли нещо, конгресмен? — попита той и се запъти към огледалния бар в бокса. — За теб не знам, но на мен ще ми дойде добре.
— Защо не? — отвърна Евън, оглеждайки стаята, чието обзавеждане подхождаше повече за северен климат.
— Какво ще пиеш?
— Канадско уиски с лед — каза Кендрик, както се разхождаше и оглеждаше стаята с надеждата да открие откъде би могъл да се измъкне.
Нямаше как да избяга — помещението бе затворено херметически. Рамките на прозорците бяха прихванати не със скрити в стената магнезиеви пирони, а с болтове под пластовете мазилка. Входната врата беше с панти, които можеха да бъдат свалени само с мощна бормашина. Накрая Евън влезе в банята и видя, че е без прозорци, имаше два отдушника с решетки, широки десет сантиметра.
— Тук е страхотно, нали? — възкликна мафиотът и когато Евън излезе от банята, му подаде чашата.
— Стига да не ти писне от усамотението — отвърна Кендрик и погледна безцелно към кухненския бокс.
Имаше нещо странно, но той пак не се сещаше какво. Без да забравя за пистолета на онзи от охраната, подмина огледалния бар и отиде до овалната чамова маса с тъмни петна, на която вероятно се сервираше яденето. Тя беше на около метър-два от дълъг плот, в средата на който, под шкафчетата имаше вградена печка. Мивката и хладилникът, разделени от друг плот, бяха до дясната стена. Какво ли го смущаваше? Тогава видя малка микровълнова печка, вградена под последното шкафче вляво — погледна я пак. Ами да!
Всичко работеше с електричество, това беше странното. В повечето провинциални къщи използваха газ в бутилка, за да не прокарват електричество за печките и фурните. И то не заради икономиите, а защото токът често спираше. Евън се сети за лампите на пристана и по пътеките. Електричество. Всичко бе електрифицирано на остров, отстоящ най-малко на трийсетина, ако не и на седемдесет километра от сушата. Той не беше сигурен какво означава това, но си струваше да помисли.
От кухненския бокс се върна при канапето и фотьойлите. Погледна големия телевизор и се запита колко ли мощна е антената, щом хваща програмите през морето. Седна, почти забравил за въоръжения си придружител, бе погълнат от толкова много други неща, включително и от мъчителните мисли за Калейла в хотела. Тя го чакаше от часове да се върне. Какво ли правеше? Какво би могла да прави? Евън вдигна чашата и отпи няколко глътки от уискито, благодарен за топлината, която бързо се разля по тялото му. Погледна бодигарда на Болинджър, застанал нехайно до чамовата маса — бе сложил самоуверено пистолета на нея, до свободната си дясна ръка.
— Наздраве! — каза мафиотът и вдигна чашата с лявата ръка.
— Защо не?
Без да отвръща на любезността му, Кендрик отпи и отново почувства как от уискито го залива топла вълна… Не, имаше нещо гнило — алкохолът не го топлеше, а сякаш го изгаряше. Предметите в стаята изведнъж се замъглиха, започнаха да се приближават и да се отдалечават. Той се опита да стане от фотьойла, но краката и ръцете не му се подчиняваха. Погледна ухиления мафиот и понечи да извика, но от гърлото му не излезе нито дума. Чу как чашата пада върху дюшемето и се чупи, усети някаква огромна тежест. За втори път тази вечер го обгърна мрак и той запада в бездънна черна пустош.
Бодигардът от секретните служби отиде при телефона, монтиран на стената до огледалния бар. Смръщи се, помисли и натисна трите числа, които му бяха дали на яхтата.
— Да, вила? — отвърна тихо някакъв мъж.
— Вашето момче пак заспа.
— Добре, ние сме готови.
— Чакай да те питам — каза любезно телохранителят. — Защо го доведохме тук?
— От медицински съображения, но не ти влиза в работата.
— На ваше място нямаше да го направя. Вие пак сте ни длъжници.
— Добре де. Не го знаем дали е добре със здравето, тъй че има приемлива и неприемлива доза.
— Две нормални дози вместо една конска?
— Нещо такова. Нашият лекар разбира от тези неща.
— Ако е същият, по-добре го дръжте настрана. Кендрик го е включил в списъка на смъртните си врагове… И изпратете латиноамериканците, не сте ме наели да влача трупове.
— Дадено. И не се тревожи за лекаря. Той е включен в друг списък.
