— Ем Джей, още го няма, а е три и петнайсет след полунощ — изплака Калейла в телефона. — Научи ли нещо?
— Нищо по-конкретно — отвърна уморено директорът на „Специални операции“. — Не ти се обадих, защото мислех, че спиш.
— Не лъжи, чичо Мич. Никога не е било проблем да ме накараш да работя цяла нощ. Става въпрос за Евън!
— Знам, знам… Споменавал ли ти е, че има среща в Балбоа Парк?
— Не, дори мисля, че не знае какво е това.
— А ти знаеш ли?
— Разбира се. Баба и дядо живеят там, забрави ли?
— А чувала ли си за някакво заведение, наречено „Балтазар“?
— Кафене, в него се събират разни келеши, главно араби, повечето студенти. Веднъж съм ходила и не повторих. Защо?
— Ще ти обясня — рече Пейтън. — След като ми звънна преди няколко часа, се обадихме у Болинджър — от канцеларията на Кендрик, естествено — под предлог че имаме да му съобщаваме нещо спешно. Казаха ни, че си е тръгнал към девет, а това не се връзва с думите ти, че до единайсет не се е прибрал — от резиденцията на вицепрезидента до хотела е най-много половин час с кола. Затова звъннах на Джинджифила, Шапоф де, който няма грешка в подобни ситуации. Той провери всичко, включително шофьора на лимузината на Евън… Нашият конгресмен помолил да го остави при Балбоа Парк, така че Джинджифила запретнал ръкави и се позавъртял там. Това, което е научил, се вмества в две доста загадъчни заключения. Първото: някакъв мъж, отговарящ на описанието на Евън, е бил забелязан да се разхожда в Балбоа Парк. Второ: няколко души в „Балтазар“ са заявили, че същият мъж е влязъл в заведението с тъмни очила и е стоял дълго до машините за кафе с кардамон, а после е седнал на една маса.
— Мич — извика Калейла. — Слънчевите му очила са пред мен! На бюрото! Понякога ги носи през деня, за да не го познаят, но никога през нощта. Този човек не е бил Евън. Това е инсценировка. Те го държат някъде.
— Играта загрубя — каза тихо Пейтън. — Налага се да се намесим.
Кендрик отвори очи като човек, който не знае къде е и дори дали е буден или още спи. Бе зашеметен и объркан, почти вцепенен от ужасяващата несигурност. Някъде светеше лампа, която озаряваше дъсчения таван. Евън размърда дясната си ръка в чуждото легло в непознатата стая. Огледа китката и дланта си, после внезапно вдигна и лявата си ръка. Какво се беше случило? Изпружи крака и стана несигурно, обзет и от ужас, и от любопитство. Вече ги нямаше панталона от едро кадифе и ризата от груб черен плат. Той беше в собствените си дрехи! В тъмносиния си костюм, в костюма на конгресмен, както често го наричаше шеговито, в костюма, който бе сложил за резиденцията на Болинджър! И с бялата риза и раираната официална вратовръзка, които току-що бяха изпрани. Какво се бе случило? Къде беше? Къде бе изчезнала тежка реката вила с електрическите уреди и огледалния бар в бокса. Той се намираше в голяма спалня, която виждаше за пръв път.
Тръгна бавно, олюлявайки се, в непознатото помещение. Не можеше да проумее кога е сънувал — сега или преди. Видя висока, тясна стъклена врата — отиде бързо при нея и я отвори. Тя водеше към балкон, на него можеха да си изпият кафето двама души, но не и повече — за целта имаше кръгла масичка и два стола от ковано желязо. Евън се изправи до парапета, който му стигаше до кръста, и погледна градината, осветявана единствено от луната, която всъщност не се виждаше, и от редиците кехлибарени лампи, разклоняващи се в различни посоки… и от още нещо. Някъде в далечината, в мъждивата светлина на прожекторите се виждаше заградено пространство, което приличаше на метална клетка. В нея имаше някакви големи машини, някои смолисточерни и лъскави, други от хром и сребро, които също блещукаха на слабата лунна светлина зад облаците. Евън ги огледа внимателно, после извърна глава и се заслуша — чуваше се бучене. Той разбра, че е намерил отговора на въпроса, който го тревожеше. Не беше нужно да вижда табелите „Пази се! Високо напрежение!“, тях безспорно ги имаше. Зад мрежата работеше огромен генератор, захранван с гориво от резервоари под земята, и от слънчеви батерии.
Под балкона имаше застлан с кирпич вътрешен двор, бе на около седем-осем метра, значи, тръгнеше ли да бяга оттук, Евън щеше да си изкълчи глезена или да си счупи краката. Огледа външните стени, най- близкият улук беше доста далеч, чак на ъгъла, нямаше как да стигне дотам, не се виждаха и пълзящи растения, по които да се спусне, само гладка мазилка… Одеяла? Чаршафи! Ако ги завържеше здраво един за друг, лесно би могъл да скочи от два-три метра! Трябваше да бърза… Изведнъж застина, забрави, че се е канел да се втурне в стаята, към леглото: на осветената с лампите пътека изникна силует, беше мъж с преметната през рамо пушка. Той вдигна ръка и даде някакъв знак. Евън погледна вляво — друг Мъж отвърна на знака — явно бяха патрули. Кендрик приближи часовника до очите си и се опита да види в слабата нощна светлина стрелките. Ако успееше да засече кога се сменят часовите и подготвеше всичко… Отново бе принуден да забрави за плановете, които правеше в отчаянието си. Вратата на спалнята се отвори и го върна към действителността.
— Чух, че се разхождаш — каза мъжът от охраната, който всъщност работеше за мафията.
— А аз трябваше да се досетя, че стаята се подслушва — рече Евън и от балкона се върна в стаята.
— Пак грешиш, конгресмен. Това е стаята за гости в основната сграда. Нима тези хора ще седнат да подслушват разговорите на гостите си?
— От тях може да се очаква всичко. Иначе как ще разберете, че съм се събудил?
— Много лесно — отвърна мафиотът и отиде при бюрото до дясната стена, откъдето вдигна някакъв плосък предмет. — Ей с това нещо. То е за хора с малки деца. Сестра ми в Ню Джърси не мърда без него. Продават ги по две. Първото се включва в едната стая, другото — във втората. Веднага чуваш, ако малкото се разплаче. А децата на сестра ми са доста ревливи. Чуват се чак в Манхатън.
— Благодаря за информацията. Кога сте ми върнали дрехите?
— Не знам. За теб се грижеха латиноамериканците, не аз. Може и да са те изнасилили, без да си разбрал.
— Още веднъж благодаря за информацията. Даваш ли си сметка в какво си се забъркал? Отвлякохте един доста известен конгресмен.
— Божичко, казваш го, сякаш сме отвлекли салонния управител на някой тежкарски ресторант.
— Никак не е смешно…
— Ти си смешен — прекъсна го бодигардът и измъкна пистолета от кобура под мишницата си. — Викат те, конгресмен. Трябва да слезеш долу.
— Ами ако не приема поканата?
— Тогава ще ти пусна един куршум в корема и ще изритам трупа ти надолу по стълбите. Все ми е тая. Плащат ми за услугата, не за гарантирана доставка. Избирай, герой.
Помещението би уплашило и един естествоизпитател. По белите гипсови стени бяха накачени главите на убити животни с изкуствени очи, в които се четеше ужасът пред неизбежната смърт. По фотьойлите и канапетата с пирончета бяха прихванати кожи на леопарди, тигри и слонове. Ако не друго, те потвърждаваха превъзходството на куршума над нищо неподозиращата природа, което беше по-скоро тъжно, отколкото величаво, както и мнимите триумфи на победителите.
Мъжът от секретните служби, който бе отворил вратата, махна на Кендрик да влезе, после я затвори и остана в коридора. Отърсил се от първоначалното впечатление, Евън съгледа някакъв човек — седеше на голямо бюро и се виждаше само тилът му. След като вратата се затвори, мъжът изчака няколко секунди, сякаш да се увери, че са сами, после се завъртя на стола.
— Ние не се познаваме, господин конгресмен — каза адвокатът Крейтън Гринел с тихия си отработен глас, — но колкото и да е неучтиво, предпочитам да не се представям… Заповядайте, седнете. Излишно е да се притеснявате. Затова ви върнахме и дрехите.
— Явно са ви свършили работа в Балбоа Парк.
Кендрик седна на стола пред бюрото, тапициран с леопардова кожа.
