— Да, помогнаха ни. Имахме различни възможности — съгласи се Гринел.
— Да де.
Евън внезапно позна характерния глас — бе сигурен, че го е чувал и преди. На записа на русия европеец. Мъжът пред него беше Крейтън Гринел, който се бе скрил сякаш вдън земя, адвокатът, организирал атентата в Кипър, убиецът на държавния секретар.
— Понеже не искате да се представяте, все пак ще попитам дали някоя от тези възможности предполага да се върна в Сан Диего?
— Твърде невероятно е, но не гарантирам. Откровен съм с вас.
— Както приятелите ви в резиденцията на Болинджър.
— Убеден съм, че са били искрени, както и вие.
— Толкова ли се налагаше да го правите?
— Да правим какво?
— Да убивате един старец.
— Нямаме нищо общо с това. Пък и той не е мъртъв.
— Но скоро ще умре.
— Както и всички ние някой ден… Беше глупаво, както бе глупаво съпругът на онази кучка да прехвърля пари през Цюрих. Може да сме всякакви, господин конгресмен, но не и глупаци. Ала да не губим време. Семейство Ванвландерън го няма и каквото и да се е случило, вече е погребано заедно с тях. Така нареченият „д-р Лайънс“ няма да се появи никога повече…
— Ще го намеря! — прекъсна го Кендрик.
— Но ние вече сме го открили и заловили, той получи най-тежката присъда.
— Откъде да съм сигурен?
— Нямате причини да се съмнявате. Нито вицепрезидентът, нито ние ще търпим да ни свързват с него… Наистина съжаляваме за случилото се с господин Уайнграс, но нямаме пръст в тази история. Повтарям, лекарят и семейство Ванвландерън вече ги няма. Тази книга вече е прочетена, това устройва ли ви?
— Толкова ли бе неизбежно да ме упоявате и да ме докарвате тук, за да ме убедите?
— Не можехме да ви оставим да разправяте тези неща в Сан Диего.
— А за какво говорим сега?
— За друга книга — отвърна Гринел и се наведе на стола. — Искаме гаранции от вас и в замяна ще ви освободим. Ще ви върнем в хотела и всичко ще е както преди. В Цюрих сега е сутрин и на ваше име е открита сметка от петдесет милиона долара.
Евън беше смаян, но се постара да не издава изненадата си.
— Друга книга ли?… Май не ви разбирам.
— Варак я е откраднал.
— Кой?
— Милош Варак!
— Европеецът?…
Без да иска, Евън се издаде, че е разпознал името. Ставаше дума за „Милош“.
— Суперпрофесионалистът от Инвър Брас, който вече е мъртъв.
— Инвър кой?
— Хората, които се канят да издигнат кандидатурата ви, господин конгресмен. Да не мислите, че името ви нашумя толкова само благодарение на вас?
— Знаех, че някой ме подкрепя…
— Подкрепя ли? „Изстрелва“ е по-точната дума… Откаченяци, които се бъркат, дето не им е работа! Така и не разбраха, че един от тях работи и за нас.
— Защо мислите, че европеецът… че този Варак е мъртъв? — попита Евън колкото да спечели време и да осмисли разкритията, които валяха като дъжд.
— Знам от вестниците — името му не се споменаваше, разбира се, но пак беше ясно за кого става въпрос. Преди да умре, е бил някъде другаде с човека, който работеше за нас. Иначе нямаше да дойде на летището… Той я е откраднал.
— Другата книга ли? — попита колебливо Кендрик.
— Да, тоест един закодиран регистър, неразбираем за никого освен за неколцината посветени.
— И Вие мислите, че е у мен — отсече Евън.
— Мисля, че знаете къде е.
— Защо?
— Защото Варак толкова се увлече, та реши, че регистърът трябва да попадне у вас. Вече не е вярвал на Инвър Брас.
— Вероятно е научил, че един от техните работи и за вас.
— Всъщност, да — каза Гринел. — Аз само налучквам, разбира се. Професионален навик, който обаче години наред не ме е подвеждал.
— Но този път грешите. Не знам нищо за никакъв регистър.
— На ваше място нямаше да лъжа, господин конгресмен. Безпредметно е. Вече има безброй начини да накараш някого да говори.
Евън не можеше да допусне да му бият наркотик. Упоен, щеше да издаде всичко и да подпише смъртната присъда на Калейла, да предостави на тия мафиоти цялата информация, от която се нуждаеха, за да потулят следите си и да изчезнат. Умиращият Мани заслужаваше повече! Кендрик трябваше да е по- убедителен отвсякога. Бе в друг затвор, не в Маскат, а на остров в морето край Мексико. Трябваше да бъде също тъй убедителен, както пред терористите, защото тези хора, тези убийци, членове на управителни съвети, всъщност си бяха терористи.
— Чуйте — отсече Евън, като се облегна и кръстоса крака, вперил поглед в Гринел. — Мислете каквото си искате, но наистина не се домогвам до поста. Трябват ми петдесет милиона кредит в Цюрих. Ясен ли съм?
— Ясен. Всичко това се записва, естествено.
— Чудесно! Запишете всичко до последната дума на видеокасета…
— Това и правим, както виждате — прекъсна го адвокатът.
— Отлично! Значи сме в един кюп.
— Да, господин конгресмен. Та къде е регистърът?
— Нямам никаква представа, но ако този Варак ми го е изпратил, знам как да го получите… Ще се обадя в канцеларията си във Вашингтон и ще предам на секретарката, Ани О’Райли, довечера да го изпрати с бърза поща където кажете.
Двамата мъже, които се пазаряха, се изгледаха, без да трепнат.
— Звучи добре, господин конгресмен — проговори накрая Гринел.
— Ако се сещате за по-добро, кажете.
— Вече ми харесвате.
— Разбрахме ли се?
— Да, можете да поемете към Цюрих — усмихна се Гринел. — Веднага щом уредите още някои неща, например въпроса с Чикаго.
— Телеграмата ще бъде пратена сутринта. Ще накарам О’Райли да я пусне от канцеларията.
— С копие до нашия многоуважаван вицепрезидент, естествено.
— Естествено.
Гринел въздъхна шумно от облекчение.
— О, колко продажни сме всички — каза той. — Например вие, господин конгресмен, сте изтъкан от противоречия. Човекът, за когото се представяте пред хората, никога не би приел подобен пазарлък.
— Ако го казвате заради записа, ще ви заявя следното: аз се опарих и направих всичко възможно да потуша пожара в Оман, защото съм засегнат — в него загинаха мнозина мои приятели. Не виждам никакво противоречие.
— Думите ви са записани, конгресмен Кендрик.
Най-неочаквано спокойният им разговор бе прекъснат от оглушителни звуци. Върху безжичния телефон на бюрото светна яркочервена лампичка, а откъм гипсовите стени, вероятно от устата на някое препарирано
