избухливи.
— Значи са ме видели да влизам там и естествено, ще се намерят хора, които ще потвърдят, че съм бил в кафенето.
— Никой не поставя под съмнение смелостта ви, конгресмен. Вие търсите разрешение на проблемите в най-опасните места, нали? Оман, Бахрейн… дори домът на вицепрезидента на Съединените щати.
— Прибави и подкупа, боклук такъв.
— Чакайте малко! Нямам нищо общо с посещението ви при Пепелянката, нека сме наясно. Просто правя услуга, която не влиза в служебните ми задължения, и толкоз.
— Защото „познаваш хора, които ще се справят“, например човек, който ще облече моите дрехи, ще се качи в моята кола и ще влезе в Балбоа Парк. Както и неколцина други, успели да ме изведат от къщата на Болинджър, без да бъда разпознат.
— Частната бърза помощ е много удобна и дискретна, в случай че гостите се разболеят или се почерпят малко повече.
— А други един-двама отклоняват вниманието на журналистите и персонала.
— Приятелите ми извън службата винаги се отзовават при нужда. На драго сърце помагаме.
— Срещу заплащане, естествено.
— Ами да… Те плащат добре, конгресмен. Доста са щедри, особено сега.
— Готови са да наемат дори бърза яхта и опитен капитан.
— А, за това нямаме никаква заслуга — възрази, развеселен, мъжът от мафията. — Яхтата си е тяхна, капитанът — също. Някои неща не бива да се оставят на произвола на съдбата, особено когато става дума за морето между САЩ и Мексико, където гъмжи от патрули. Тук се иска по-друго влияние.
Кендрик усети, че с тях има трети човек, обърна се на стола, но не видя никого на палубата на скъпата яхта. После вдигна очи към кърмата. Някой се дръпна в мрака, ала Евън все пак успя да разпознае високия мъж със силния тен от библиотеката на Болинджър: лицето му бе изкривено от омраза.
— Всички гости на вицепрезидента ли са на яхтата? — попита той, почувствал, че мафиотът е проследил погледа му.
— Какви гости?
— Схватлив си, Луиджи.
— Тук са само капитанът и един моряк. За пръв път ги виждам.
— Къде отиваме?
— Да се поразходим.
Яхтата забави ход, когато от моста светна прожектор. Мафиотът развърза колана и стана — прекоси палубата и се скри в долната кабина. Евън го чу, че говори по вътрешната уредба, но от вятъра и плискащите се вълни не можа да разбере думите му. След малко мъжът се върна — държеше пистолет, автоматичен колт четирийсет и пети калибър. Потиснал паниката, Кендрик си спомни за акулите край Катар и се запита дали някой нов Махди на другия край на света няма да изпълни присъдата, произнесена в Бахрейн. Дори да бе така, Евън взе същото решение, както и в Бахрест — че няма да им се даде лесно. Предпочиташе да му теглят куршума, вместо да се удави или да бъде разкъсан от кръвожадните риби в Тихия океан.
— Пристигнахме, господин конгресмен — осведоми го любезно мафиотът.
— Къде?
— Нямам представа. На някакъв остров.
Кендрик притвори очи, благодарейки — не знаеше точно на кого, и си пое дълбоко въздух, за да не трепери. Героят от Оман си беше чиста измислица, рече си той. Просто не му се мреше: освен че го беше страх, му бе мъчно и за Калейла. Любовта, която цял живот му се бе изплъзвала, най-после го бе споходила: всеки миг му беше мил.
— Като ви гледам, май нямате нужда от това — каза той и кимна към пистолета.
— А, не се знае — възрази мъжът от охраната, добрал се до този пост благодарение на мафията. — Ще ви развържа, но при най-малкото внезапно движение никога няма да видите сушата, capisce?
— Molto bene.
— Не ми се сърдете, но така ми наредиха. Когато човек служи на някого, длъжен е да изпълнява нарежданията му.
Евън чу как ремъците пукат и отпускат китките и глезените му.
— А хрумвало ли ти е, че ако се подчиняваш на подобни заповеди, може и да не се върнеш в Сан Диего? — попита той.
— Разбира се — отвърна нехайно мафиотът. — Точно затова сме хванали Пепелянката натясно. „Пепелянка натясно“, добре звучи, нали?
— Не знам. Аз съм строителен инженер, а не поет.
— Аз пък държа пистолет, което ще рече, че също не съм поет. Така че умната, господин конгресмен.
— Сигурно викате Пепелянката на вицепрезидента.
— Да, той каза, че е чувал този прякор и му е обидно. Обидно му било, моля ви се! Тия кретени имат нахалство да подслушват охраната.
— Ужасно — съгласи се Кендрик, после стана тромаво от металния стол и размърда изтръпналите си ръце и крака.
— Кротко! — извика мъжът от Секретните служби и отскочи назад с насочен към главата на Евън пистолет.
— Опитай се и ти да поседиш на тоя проклет стол, колкото съм седял аз, пък ще те видим дали ще вървиш по права линия!
— Добре де. Иди по крива линия до ей онова прекрасно въже при стъпалата. Оттам ще слезеш.
Яхтата навлезе в нещо като заливче, а после с доста маневри се изравни с дълъг около трийсет метра док, от другата страна на който се поклащаха още три лодки, по-малки, по-бързи и по-мощни. Скрити зад телени мрежи лампи осветяваха кея, от тъмнината изскочиха двама души, които застанаха до пилоните. Яхтата акостира с лекота до кея, покрит с автомобилни гуми, и към носа и кърмата полетяха въжета, първото от които беше уловено от мафиота, прехвърлил пистолета в лявата ръка, а другото — от единствения член на екипажа.
— Слизай! — извика той на Кендрик, когато яхтата се блъсна леко в дока.
— Искам лично да благодаря на капитана за приятното пътуване…
— Много смешно, няма що — каза офицерът от охраната, — но си го спести за филмите и скачайте. Няма да видиш никого.
— Искаш ли да се обзаложим, Луиджи?
— А искаш ли топките ти да се търкалят по палубата? И не се казвам Луиджи.
— Реджиналд ли?
— Слизай!
Следван от мафиота, Евън тръгна към склона по стръмната каменна пътека, която водеше нагоре. Мина между два знака, написани на ръка — красиви, почти калиграфски бели букви върху кафеникава боя. Знакът вляво беше на испански, другият на английски:
— Спри! — нареди агентът от охраната. — Не се обръщай! Гледай право напред!
Кендрик чу, че някой тича по дока, после тихи гласове, думите, които успя да различи, бяха изречени на
