започнаха да се късат една по една. Изведнъж се чу силен трясък, от елерона увисна цяло парче. Беше успял — резервният му вариант се бе оказал безпогрешен.
Някой забумка с крака. Развика се: „Какво става? Какво има?“ На бетона под опашката стоеше часовоят с насочена към Евън пушка в дясната ръка, а с лявата посегна към радиоалармата, закачена на колана му.
42
„И таз добра! Само това не!“, рече си Кендрик и сякаш изгубил равновесие и самообладание, вдигна ръце и се плъзна по корпуса, запокитвайки клещите към приклада на пушката. Часовоят изкрещя от болка, когато оръжието бе избито от ръката му, но преди писъкът му да прерасне в кресчендо, Емилио се хвърли и стовари тъпото на брадвичката върху главата му.
— Можете ли да вървите? — попита мексиканецът шепнешком Евън. — Трябва да се махнем оттук! Бързо! Другият пазач ще дотича всеки момент.
Сгърчен на бетона, Евън кимна и се изправи с мъка, без обаче да пропусне да вземе клещите и пушката.
— Махни го оттук — нареди той, ала веднага си даде сметка, че не е нужно: Емилио вече влачеше безчувствения мъж през пистата към високата трева отстрани.
Кендрик го последва, куцукайки, левият глезен и дясното коляно го боляха непоносимо.
— Сбърках — прошепна мексиканецът и поклати глава. — Имаме само една възможност… Видях как вървите. Няма да стигнем кея и лодките, другият часовой ще разбере, че колегата му го няма. — Емилио посочи изпадналия си в несвяст сънародник. — В мрака ще се престоря на него и ще се опитам да се доближа, преди онзи да е надушил кой съм.
— Той първо ще извика, ще попита какво се е случило. Какво ще му кажеш?
— Че съм се отбил в тревата да се облекча и в бързината съм се спънал в голям остър камък. Ще куцам като вас и ще поискам да му покажа къде ми тече кръв.
— Дали ще се хване?
— Молете се на Дева Мария да ми повярва. Иначе с нас двамата е свършено. — Мексиканецът се изправи и нарами пушката. — Но имам една молба — добави той. — Този часовой не е лош човек и има семейство в Ел Суазал, където не се намира никаква работа. Завържете му ръцете и краката и му запушете устата с неговите дрехи, не мога да го убия.
— Знаеш ли кой е другият часовой? — попита рязко Евън.
— Не.
— Ами ако и него не можеш да убиеш?
— Не е проблем. Аз съм силен рибар, стига да има лодки, които да ме наемат. Мога и сам да го вържа — или да го убедя да дойде с нас.
Второто обаче не стана. Емилио тъкмо беше излязъл, накуцвайки, на черния път при пистата, когато вторият часовой изтича при него. Размениха си няколко думи на испански. Изведнъж единият от двамата изкрещя — не бе рибарят от Ел Дескансо. После се възцари тишина и след секунда Емилио се върна при Кендрик.
— Май не го убеди да дойде с нас — рече американецът.
— Този озъбен плъх ми заяви, че щял да нарече майка си проститутка, стига полицията да му плати добре!
— Мъртъв ли е?
— Мъртъв, сеньор, там, в тревата. Освен това до изгрева ни остава половин час.
— Тогава да вървим…
— Към кея? Към лодките ли?
— Още не, приятелю. Имаме да свършим още нещо, преди да тръгнем натам.
— Казвам ви, скоро ще се съмне!
— Ако направя всичко както трябва, ще стане много по-светло. Вземи бензина и триона. Не мога да нося нищо повече.
Евън изкатери с мъки след мексиканеца черния път. Излязоха при оградата на огромния генератор, чийто тътен направо ги оглуши. Навсякъде имаше табели: „Опасно за живота!“ Единствената врата беше заключена с две огромни ключалки, които вероятно се отваряха едновременно. Като куцукаше в мрака между лъчите на прожекторите, Кендрик даде на Емилио клещите и му нареди:
— Почвай оттук, дано наистина си толкова як, колкото разправяш. Решетките са доста дебели. Направи отвор, един метър стига.
— А вие?
— Аз ще поразгледам.
И ето че ги откри: три метални капака, занитени към бетона на десет метра един от друг, три огромни хранилища за гориво. За да ги отвори, му трябваше огромен гаечен ключ, с който да работят двама души. Но имаше и друг начин, който Евън знаеше покрай резервоарите в пустините на Саудитска Арабия — използваха го, в случай че шофьорите на цистерните бяха забравили ключа, нещо обичайно в пустинята Джабал. Всеки уж непроницаем капак бе с четиринайсет бурми, същите като по капаците на шахтите в повечето американски градове, макар и доста по-малки. Ако човек ги удряше бавно по посока, обратна на часовниковата стрелка, те се разхлабваха и можеха да бъдат развъртяни и с пръсти.
Кендрик се върна при Емилио и оглушителния тътен на генератора. Мексиканецът беше прерязал в оградата две успоредни отвесни линии и сега ги съединяваше.
— Ела — извика Евън в ухото на Емилио. — Носиш ли брадвичката?
— Да.
— И аз.
Заведе мексиканеца при първия метален капак и му показа как със салфетките от електрифицираната вила да заглуши ударите с тъпото на брадвичките.
— Бавно — извика той. — Една искра, и изпаренията ще пламнат, разбра ли?
— Не, сеньор.
— И по-добре. А сега леко! Удряш само по веднъж. Не толкова силно!… Ето, поддаде.
— А сега по-силно ли?
— За Бога, не! По-леко, приятелю… Сякаш чупиш диамант.
— Досега не съм имал това удоволствие…
— Ще го имаш, стига да се измъкнем оттук… Ето! Развинти се… Извади го и го остави отгоре. Дай ми салфетките.
— За какво са ви, сеньор?
— Ще ти обясня, само ме вкарай през отвора, който правиш в оградата.
— Ще ни отнеме малко време…
— Имаш около две минути, приятелю!
— Господи!
— Къде остави бензина? — Кендрик се приближи, та мексиканецът да го чуе.
— Ей там! — отвърна той и посочи вляво от „вратата“, която правеше в оградата.
Приклекнал в мрака, Евън завърза здраво салфетките една за друга, докато накрая се получи въже, дълго три метра. При всяко движение усещаше остра болка, но успя да развърти капачката на тубата с бензин и да накваси навързаните салфетки. След минути вече разполагаше с триметров фитил. Коляното му набираше, глезенът му бързо се подуваше, но той пропълзя обратно до резервоара, като влачеше салфетките. Напъна се, отмести железния капак и напъха края на фитила, като остави пролука, през която да влиза въздух. Върна се по същия път и затисна всяка от салфетките с малко пръст, така че да забави скоростта на пламъка до салфетката в края до резервоара.
После се изправи — за миг се запита колко ли ще издържи на крака — и закуцука обратно при Емилио. Мексиканецът дърпаше срязаната част от дебелата ограда и я извиваше нагоре, за да влязат при масивния лъскав генератор, който с динамото си превръщаше механичната енергия в електрическа.
— Стига — спря го Кендрик, като се наведе до ухото на Емилио. — А сега ме слушай внимателно и ако
