състояние с общи усилия, било като само сме си затваряли очите или като сме топили пръсти в меда, помнете, господа, че аз съм президент на Съединените щати и притежавам огромна власт! Условно казано, животът и смъртта са в моите ръце! Това е констатация, но ако желаете да я възприемете като заплаха, нямам нищо против! А сега се измитайте оттук и започвайте да мислите как ще действате! Пейтън, ти остани!
— Добре, господин президент.
— Как мислиш, дали бях достатъчно ясен, Мич? — попита Дженингс, после взе бутилка уиски от вграденото в една от стените на Овалния кабинет барче и наля на себе си и на Пейтън по чаша.
— Ако веднага не ми подадете чашата, пак ще се разтреперя. Такъв отговор удовлетворява ли ви? — отвърна му директорът на „Специални операции“.
Президентът го дари с прословутата си предизборна усмивка и му подаде питието.
— Не беше лошо за човек, за когото твърдят, че имал акъл колкото телеграфен стълб, а?
— Бяхте невероятен, сър!
— Добре го каза! За съжаление от президента на тази страна не се иска нищо повече, освен да е добър артист.
— Нямах предвид това, господин президент!
— Не си криви душата! Знам какво ти беше на ума! И си напълно прав. Затова на краля, бил той облечен или гол, му е необходим силен премиер, който пък да създаде свое собствено дворцово обкръжение с представители и на двете партии.
— Моля?
— Кендрик. Искам той да се кандидатира за мой вицепрезидент.
— Опасявам се, че ще се наложи доста да го увещавате. Според моята племенница, всъщност тя не ми е истинска племенница…
— Известно ми е всичко за нея — прекъсна го Дженингс. — Та какво според нея?
— Тя твърди, че Евън е наясно с цялата ситуация и вече е взел решение. Най-добрият му приятел, Еманюел Уайнграс, скоро ще умре.
— Знам, знам. Не си споменал името му в доклада, но все пак си описал случката с мнимия лекар, не си ли спомняш?
— О, да! Прощавайте, но напоследък спя твърде малко. Паметта започва да ми изневерява… Както и да е, но Кендрик настоява да се върне в Оман и аз не съм в състояние да го разубедя. Той е обзет от натрапчивата идея да пипне търговеца на оръжия Абдел Хаменди. Убеден е, и то с право, че Хаменди продава осемдесет на сто от всички оръжия в Близкия изток и Югозападна Азия и по този начин унищожава любимите му арабски страни. Като един съвременен Лорънс8 той е решил да промени презрителното отношение на света към своите приятели, да ги извади от пълното забвение, на което са обречени.
— Какво мисли, че ще постигне?
— Според това, което ми е разказвал, смятам, че иска да разобличи Хаменди, макар да не знае точно как. Решил е да разкрие истинския му облик на човек, който трупа милиони, като продава смърт, без да подбира клиентите си.
— Защо Евън е толкова сигурен, че Хаменди го е грижа какво мнение имат купувачите за него?
— Защото половината оръжия, продавани от арабина, не са изправни. Експлозивите не се взривяват, пушките не могат да стрелят…
— О, Боже! — тихо възкликна президентът, обърна се и тръгна към бюрото си.
После седна, сложи чашата на писалището и се загледа в стената, без да каже нито дума. Най-сетне извърна поглед към Пейтън, който бе застанал на прозореца.
— Остави го да върви, Мич. Ако го спрем, никога няма да ни прости. Дай му всичко, което му е нужно, но искам да ми гарантираш връщането му… Той ми е необходим! Америка се нуждае от него!
В другия край на планетата облаци от мъгла, които вятърът бе довял от Персийския залив, покриваха улица Туджар в Бахрейн. Около лампите се образуваха млечни ореоли, а небето изобщо не се виждаше. Беше точно четири и трийсет сутринта. Черната лимузина прекоси крайбрежния квартал на потъналия в сън град. Спря пред стъклената врата на сградата, известна като Сахалхуди, в която допреди година и половина се помещаваше разкошната главна квартира на чудовището, нарекло себе си Махди. Двама араби в традиционно облекло слязоха от задната врата на внушителния автомобил и тръгнаха към неоновите светлини на входа. Лимузината си замина безшумно. По-високият мъж почука по стъклото. Пазачът, който седеше на бюрото във фоайето, погледна часовника си, стана и бързо закрачи към вратата. Отключи я и се поклони на късните гости.
— Всичко е готово, уважаеми господа — прошепна им той. — Освободих охраната, а сутрешната смяна ще дойде чак в шест часа.
— Дотогава отдавна ще сме свършили — рече по-младият от двамата посетители, който очевидно беше шефът. — След като ти платихме толкова пари, сети ли се да отключиш вратата горе?
— Разбира се, господарю!
— Само един асансьор работи, нали? — попита по-възрастният и по-висок арабин.
— Да, господарю.
— Когато се качим горе, ще блокираме вратата му. Ако не се лъжа, последния етаж ще изкачим по стълбите, нали?
— Да, господарю. Алармената инсталация е изключена, всичко в помещението е възстановено във вида, в който беше… преди онова ужасно утро. Качих и това, което пожелахте. Беше в мазето. Навярно знаете, господа, че властите претърсиха педя по педя помещението и разбиха всичко в него на парчета, а после го държаха запечатано в продължение на месеци. Ние така и не разбрахме защо, уважаеми господа.
— Не е и нужно… Ще ни предупредиш, ако някой влезе в сградата или дори ако се приближи към входа!
— Ще съм нащрек! Погледът ми е като на ястреб, господарю!
— Само гледай да не отлетиш и навреме ни се обади по телефона, ако има нещо подозрително!
Двамата мъже стигнаха до асансьорите и по-високият натисна копчето. Качиха се, вратата се затвори зад тях.
— Може ли да се разчита на този? Не е ли прекалено прост? — попита по-ниският, когато клетката на асансьора с тихо бръмчене се устреми нагоре.
— Ще изпълни заповедите. Те не бяха сложни… Защо кабинетът на Махди е бил запечатан толкова време?
— Защото властите са чакали да пипнат хора като нас.
— А защо са изпотрошили всичко?
— Не са знаели къде да търсят. По същата причина не намериха и нас.
Асансьорът забави ход, спря и вратата му се отвори. Двамата мъже бързо поеха нагоре по стълбището, което водеше към етажа на Махди, известен преди време като „храма“. Стигнаха до вратата на кабинета и по-ниският спря с ръка на дръжката.
— От цяла година чакам този миг — каза той и дълбоко си пое дъх. — Сега, когато той настъпи, се разтреперих.
С високия си таван и с разноцветните плочки, подредени в мозайки, голямото помещение наподобяваше джамия. Двамата араби застанаха в средата му и се умълчаха, сякаш усещаха присъствието на някакъв страховит дух. Малкото мебели от тъмно дърво приличаха на статуи на верни войници, които пазят гробницата на някой фараон. Огромното бюро бе като саркофаг на многоуважаван приживе властелин. До една от стените, в ярък контраст с останалото обзавеждане на кабинета беше поставена модерна метална стълбичка, висока два метра и половина.
— Това тук ми прилича на гробницата на Аллах! Слава на името му! — рече по-високият.
— Виждам, че не си познавал добре Махди, наивни приятелю! По-уместно би било сравнението с фригийския цар Мидас! Но да не губим повече време! Вземи стълбичката, аз ще ти кажа къде да я
