— Ще пристигнем след около петнайсет минути, сър — чу се гласът му в полутъмния пътнически отсек на хеликоптера.
— А? — Кендрик се сепна и запримига. После отвори широко очи, за да пропъди съня. — Благодаря ви. Ще събудя приятелката си. Нали знаете, преди да пристигнат някъде, жените винаги си оправят фасадата.
— Не всички — рече Калейла, без да променя позата си. — Аз възнамерявам да спя до последната минута.
— Извинете ме, но не мога да последвам примера ви. Дългът ме зове — рече пилотът.
— Мъже! — изсумтя презрително разузнавачката от Кайро и се озърна на другата страна. — Не могат да си владеят нервите! — добави тя, без да си отваря очите.
— Ще ви съобщя, когато наближим — каза военният пилот, засмя се тихо и се върна в кабината.
Изминаха шестнайсет минути и той им съобщи по вътрешната радиоуредба:
— Виждаме светлинните сигнали. Затегнете коланите, кацаме.
Хеликоптерът намали скоростта и увисна над земята. Под него два автомобила със запалени фарове бяха спрени един срещу друг. Вертолетът бавно се спусна между тях.
— Слизайте веднага! — нареди им пилотът. — Трябва да изчезвам час по-скоро!
Щом слязоха по металната стълбичка, витлата на „Кобрата“ засвистяха и хеликоптерът се издигна към тъмното небе, направи обратен завой, вдигна облаци от пясък и пое на север, като звукът на моторите му постепенно заглъхна в нощта. Младият султан на Оман пристъпи в светлината на фаровете. Беше облечен с панталон и бяла риза. Този път не бе с фланелка на „Ню Инглънд Пейтриътс“, каквато носеше преди година и половина, при предната си среща с Евън.
— Нека аз говоря пръв! — каза той, когато Кендрик и Рашад се приближиха до него.
— Добре — отвърна му Кендрик.
— Първоначалната реакция на хората обикновено е доста глупава, прав ли съм?
— Да — съгласи се Евън.
— Но мен ме смятат за умен човек, нали?
— Да.
— От друга страна, само глупаците не променят мнението си, нали?
— Не във всички случаи.
— Недей да издребняваш.
— А ти не ми чети пледоарии своя защита. Не ми се прави на адвокат. Знам, че когато с Мани сте обикаляли лосанджелиските кръчми, си се представял на мацките за такъв.
— Ах, този устат смахнат израелец…
— Добре, че поне не каза чифут.
— Не бих си го позволил. Това определение ми е противно, колкото и „мръсен арабин“… Както и да е… С Мани добре си поживяхме навремето в Лос Анджелис.
— Какво искаш да ми кажеш в крайна сметка, Ахмат? Младият султан пое дълбоко дъх и заговори бързо:
— Сега вече знам цялата истина и се чувствам кръгъл глупак.
— Цялата ли?!
— Да. Известно ми е всичко за богаташите от Инвър Брас, за разбойниците на Болинджър, свързани с оръжейния бизнес, за онзи гад Хаменди, когото техни величества, моите братовчеди от династия Сауд, трябваше да екзекутират веднага след като го заловиха в Риад… Как можах да си помисля за теб такива неща!? „Командосът Кендрик“ действа срещу долните араби… това е абсурдно! Ти не би могъл да го направиш… Извинявай, Евън!
Ахмат прегърна конгресмена от девети колорадски избирателен район.
— Ще ме разплачеш! — каза Калейла и се усмихна на сърцераздирателната сцена.
— Тигрицата от Кайро! — извика султанът, пусна Кендрик и се хвърли в обятията на Рашад. — Знаеш ли, че ни се роди дъщеря? Половин американка, половин оманка. Това да ти говори нещо?
— Разбрах, но ми бяха забранили да ти се обаждам.
— Знам, знам…
— Трогната съм, че сте я кръстили Калейла!
— Ако не беше ти, Калейла номер едно, Калейла номер две нямаше да се появи на бял свят!… Хайде, да тръгваме!
Когато стигнаха при лимузината, султанът се обърна към Евън:
— Изглеждаш доста добре за човек, преживял толкова ужаси.
— За старец се възстановявам сравнително бързо — отговори му Кендрик. — Ахмат, кой ти разказа всичко това?
— Един човек на име Пейтън. Мичъл Пейтън от ЦРУ. Вашият президент Дженингс ми телефонира и ме предупреди, че този Пейтън щял да ми се обади. Дженингс ме помоли да го изслушам, защото било спешно. А Дженингс се оказа голям симпатяга, хубаво си поприказвахме. Макар да си мисля, че Пейтън не му е съобщил всичко, което каза на мен.
— Как стигна го това заключение?
— Не знам, просто така ми се стори… — Младият султан се спря до вратата на колата, погледна Евън и добави: — Ако успееш в своето начинание, приятелю, ще направиш за Близкия изток повече от всички дипломати в ООН.
— Ще успеем, но само с твоя помощ. — Можеш да разчиташ на мен!
Бен Ами и Синия излязоха от тясната уличка на пазара Ал Кабир и потърсиха с поглед откритото кафене. Те бяха облечени в строги тъмни костюми, които отговаряха на паспортите им, където пишеше, че двамата са служители на „Банк ъф Инглънд“ в Манама. Забелязаха кафенето, проправиха си път сред навалицата и сергиите и седнаха на най-близката до улицата масичка. Такива бяха инструкциите. След три минути към тях се присъедини висок мъж в традиционни арабски бели одежди.
— Поръчахте ли кафе? — попита ги Кендрик.
— Още не се е появявал келнер — отвърна му Бен Ами. — Тази вечер заведението е препълнено. Как сте, господин конгресмен?
— Наричай ме Евън или по-добре Амал. Щом съм тук, значи ми няма нищо.
— А Уайнграс?
— Опасявам се, че не е много добре… Здрасти, Синия!
— Здравей! — отговори му младият мъж.
— С тези дрехи изглеждаш като бизнесмен. Изобщо нямаш вид на военен. Ако предварително не знаех, че ще дойдеш, нямаше да те позная.
— Вече не съм военен. Наложи се да напусна бригадата.
— Ще й липсваш.
— И тя ми липсва, но раните ми не зараснаха както трябва. Азра беше добър воин, добър командос.
— Още ли го мразиш?
— В гласа ми няма омраза, може би изпитвам гняв, но не и омраза към мъжа, когото се наложи да убия.
— А сега какво работиш?
— В нашата служба е — намеси се Бен Ами. — В Мосад.
— Понеже стана дума за нея, Ахмат поръча да ви предам неговите извинения, че не ви е поканил в двореца…
— Да не е луд да ни кани?! Само това му липсва, да се разчуе, че в дома му има хора от Мосад!
— Не знам дали Мани ви е казал всичко…
— А ти как мислиш, нали го знаеш колко е устат? След като тръгнахте насам от Щатите, ни се обади още веднъж и ни предаде информация, с помощта на която Синия направи окончателния план.
— Синия ли? Между другото, ти нямаш ли си друго име?
— Не се обиждайте, господине, за американци нямам. Така е по-добре и за двама ни.
— Съгласен съм. Какво толкова важно ти е съобщил Мани?
