настани в една тайна квартира на Мосад, разположена близо до Португалското гробище в Джабал Саали, и се свърза с посредника. Човекът на Абдел Хаменди се оказа израелец от Бет Шемеш. Това вбеси Бен Ами. Но той прикри гнева си и договори сделката, като през цялото време си мислеше, че ако оцелее, след операцията ще се върне в Бет Шемеш да си разчисти сметките с предателя.
Двата отряда от по шест командоси пристигнаха един след друг през нощта в пустинята Джабал Шам. Хеликоптерите кацнаха, като се ориентираха по същите светлинни сигнали, както и вертолета, докарал Кендрик и Рашад. Султанът на Оман посрещна доброволците и ги запозна с техните другари, шестимата добре обучени гвардейци от Маскатския гарнизон. Осемнайсет мъже, палестинци, израелци и оманци, си стиснаха ръцете и поеха към общата цел. Смърт за търговеца на смърт!
Подготовката започна на следващия ден в плитчините на Арабско море, близо до Ал Ашкара.
Ейдриън Калейла Рашад влезе в кабинета на Ахмат, притиснала до гърдите си новороденото, носещо името Калейла. До нея вървеше майката на детето, Робърта Йамени от Ню Бедфорд, щата Масачузетс, известна сред оманския хайлайф като Боби.
— Толкова е красива! — възкликна разузнавачката от Кайро.
— Няма друг избор — отвърна бащата, седнал на бюрото си. — Трябва да догонва кръстницата си!
— Я не се занасяй, Ахмат!
— Защо да се занася? Днес изглеждаш доста апетитно! — обади се американският конгресмен, който се бе настанил на един стол до султана.
— Само сексът ти е в главата!
— Тази вечер заминавам, затова…
— Аз също! — каза Ахмат.
— Не! Ти не можеш… — възрази Кендрик.
— Ти не можеш да заминеш с тях! — подкрепиха го в хор двете жени.
— Няма да те пусна! — викна Боби.
— Аз съм султан на тази страна и никой не може да ми противоречи! — спокойно й отговори младият арабин.
— Това са пълни глупости! — кресна неговата съпруга и майка на детето му.
— Така е, но понякога вършат работа!
След седем дни подготовката приключи и на осмия двайсет и двама души се качиха на траулер близо до Рас ал Хад. Снаряжението си складираха в трюма. На деветия ден по залез слънце уловиха с радара местоположението на кораба със стоката. Когато се стъмни, траулерът взе курс към него. Смърт за търговеца на смърт!
46
Корабът ту се показваше над тъмните вълни, ту се гмурваше в падините между тях. Приличаше на хищник, който се опитва да захапе морето. Траулерът спря на половин миля от левия му борд. От него на вода бяха спуснати две големи надуваеми лодки. В първата имаше дванайсет мъже, а във втората — десет мъже и една жена. Калейла Рашад бе седнала между Евън Кендрик и младия султан на Оман.
Всички бяха облечени в неопренови костюми. Обрамчените с черна гума лица, които бяха боядисани със специален маскировъчен крем, почти не се виждаха. На гърбовете си носеха раници от водонепроницаем брезент, на коланите им бяха закачени оръжията, увити така, че да останат сухи, а за дланите и коленете им бяха прикрепени с вакуум кръгли гумени капачки. Двете лодки стигнаха до кораба. Когато бордът му се издигна над тях като висока, черна стена, тихият шум на двигателите, заглушен от тътена на вълните, замря. Един по един „пиратите“ се залепиха с гумените си вендузи за обшивката на кораба, като всеки провери дали другарят му отляво е добре закрепен.
Бавно, като мравки, които пълзят нагоре по кофа за боклук, бойците от ударния отряд се изкачиха до палубата и захвърлиха вендузите в морето.
— Добре ли си? — попита шепнешком Калейла.
— Що за въпрос?! — ядосано й отвърна Евън. — Ръцете ме болят страхотно и имам чувството, че краката ми са останали във водата, но ме е страх да погледна надолу.
— Значи ти няма нищо!
— Случвало ли ти се е често да извършваш подобни подвизи?
— Не особено — отвърна му разузнавачката. — Но пък съм преживявала и по-тежки ситуации.
— Всички шпиони сте откачени!
— А много ли е нормално да се набуташ доброволно в затвор, пълен с терористи?!
— Шшшт! — изсъска Ахмат Йамени, султанът на Оман, който бе залегнал вдясно от Рашад. — Момчетата тръгват. Тихо!
Палестинците бързо обезвредиха тримата полузадрямали вахтени на кърмата, носа и до рубката, докато израелците се качиха безшумно на горната палуба и заловиха петима моряци, които си пийваха винце. Тъй като се намираха в омански води, мостика завзеха оманците. Те съобщиха на капитана, че по заповед на султана корабът преминава в техни ръце и курсът му няма да се променя. После събраха огнестрелното оръжие и ножовете на екипажа, след което го отведоха в трюма, където един оманец, един израелец и един палестинец останаха да го пазят. Капитанът, философски настроен тип с набола брада, прие стоически събитията. Не оказа никаква съпротива, нито възрази. Само повдигна рамене. Оставиха го на руля и той помоли периодически да бъде сменян от двамата си заместници. След като желанието му бе удовлетворено, капитанът си позволи следния коментар:
— Араби и евреи да пиратства заедно! Светът е по-луд, отколкото допусках!
Най-голяма изненада обаче им поднесе радистът. Двама от Масадската бригада и Кендрик, предвождани от Калейла, тихо се приближиха до радиорубката. Кимнаха си, разбиха вратата и насочиха оръжието към радиста, който извади израелско знаменце от джоба си, усмихна се и ги попита:
— Как е Мани Уайнграс?
— Господи! — успя да промълви конгресменът от Колорадо.
— Можеше да се очаква! — констатира Калейла.
През двата дни, докато стигнаха пристанище Нищун, хората от ударния отряд работеха денонощно на три смени. Всички добре познаваха оръжията и знаеха как най-ефикасно да ги повредят. След акцията касите изглеждаха непокътнати. Стоката в тях бе прилежно опакована, сякаш току-що бе слязла от конвейерите на оръжейните заводи, доставили я на Абдел Хаменди. На третия ден на зазоряване корабът акостира на пристанище Нищун в Южен Йемен. „Пиратите“ от Западния бряг, от Оман и от Масадската бригада, както и разузнавачката и конгресменът се преоблякоха в дрехите, които си носеха в раниците — полуарабски, полуевропейски оръфани одежди на наемни моряци, които си изкарват хляба с нископлатен, тежък труд. Петима палестинци, които играеха ролята на хамали от Бахрейн, застанаха до трапа. Останалите бяха излезли на палубата и наблюдаваха тълпата, скупчила се на огромния централен пристан. Виждаше се, че посрещачите са в приповдигнато настроение. Този кораб означаваше за тях, че някъде по света богати хора, притежаващи голяма власт, мислят за гордите и бедни бойци от Южен Йемен. С тези оръжия щяха да отмъстят! На кого? По този въпрос тълпата не беше единодушна, но в очите на всички се четеше жестокост. Трапът бе спуснат и народът на пристана закрещя оглушително.
Под бдителните очи и скритите дула на оръжията на „пиратите“ неколцина от екипажа задействаха крановете и разтоварването започна. Всяко пале със сандъци бе приветствано с бурни овации. За около два часа разтовариха касите и се появиха танковете, при вида на които тълпата съвсем обезумя от възторг. Наложи се облечените с опърпани униформи войници да възпират своите съграждани, които искаха да се нахвърлят върху бронираните машини, възприемайки ги като символи на огромно уважение към страната им.
— Господи! — възкликна Кендрик и сграбчи Ахмат за ръката, вперил поглед в края на пристана. — Погледни!
— Къде?
