Хелдън намери пътеката на три километра след разклонението на пътя, който водеше към Пре дю Лак. Запали фенерчето, което бе поискала от портиера, за да не се залута по горската пътека към дома на Вернер Герхарт.
„Не прилича много на къща“, мина й през ума, когато стигна до странната постройка, наподобяваща миниатюрна каменна крепост. Тя бе много по-малка от къщичката на хер Оберст, но стените й изглеждаха доста дебели. Светлината на фенерчето й се плъзна по изпъкналите каменни блокове, от които бяха построени стените; покривът отгоре също бе солиден. Имаше няколко тесни и високи прозорчета. Никога не бе виждала подобно жилище. Приличаше на омагьосано място от детска приказка.
Но то отговаряше на въпроса, който си бе задала, докато слушаше думите на портиера няколко часа след срещата с Герхарт на площада.
— Намерихте ли Лудия Герхарт? Казват, че преди да му се разхлопа дъската, е бил голям дипломат. Чувам, че някои от старите му приятели все още се грижат за него, макар че не идват да го видят. Преди години му построиха здрава къщичка край езерото. Никакъв декемврийски вихър не може да я помръдне.
Тя щеше да издържи не само на вятъра, но и на бури и снежни преспи. Някой наистина се бе погрижил за стареца.
Чу се шум от отваряне на врата и Хелдън се сепна, защото не бе видяла врата върху страничната част на фасадата. В светлината на фенерчето зърна малката фигура на Вернер Герхарт, застанал под навеса на входа откъм езерото. Той й махна.
Как старецът бе чул стъпките й?
— Ето че ме намерихте — посрещна я той с напълно нормален глас. — В гората сега е студено. Бързо влезте да се сгреете на огъня. Ще пием чай.
Стаята бе по-просторна, отколкото човек можеше да предположи, гледайки постройката отвън. Мебелировката бе от кожа и дърво — стара, солидна и удобна. Хелдън седна на една табуретка, топлината на огъня постепенно започна да прониква в тялото й. Чак сега разбра колко е измръзнала.
Герхарт пръв заговори за това, което тя мислеше да го попита.
— Дойдох тук от Берлин преди пет години. Минах през Мюнхен, където бе подготвено прикритието ми. Оттогава аз съм жертва на „Одесса“, човек-развалина, който прекарва в самота изкуфялата си старост и е станал за посмешище в селото. Един лекар в клиниката записва резултатите от прегледите в медицинския ми картон. Ако се наложи, името му е Литвак. Той е единственият, който знае, че съм съвсем нормален.
— Но защо е нужно да се криете?
— Ще разберете от разказа ми. Между другото вие се изненадахте, че съм усетил приближаването ви — Герхарт се усмихна. — Тази примитивна постройка край езерото има много фини „сетива“. Тя ми съобщава кога идва някой. Чува се и най-слабият шум. — Лицето на стареца помръкна. — Какво се случи с Клаус?
Тя му разказа. Герхарт мълчеше, очите му издаваха дълбока болка.
— Животни — каза той. — Те не могат дори да извършат достойна екзекуция, а трябва да убиват зверски. Проклети да са!
— Кои?
— Фалшивата Волфсшанце. Животните, а не орлите.
— Орли? Не ви разбирам.
— През юли четиридесет и четвърта генералите бяха подготвили заговор за убийството на Хитлер. Повечето от тези военни бяха почтени хора, осъзнали какви ужаси са извършили Фюрерът и маниаците около него. Те не искаха да се бият за такава Германия. Целта им бе да убият Хитлер, да пледират за справедлив мир и изобличат убийците и садистите, които бяха действали от името на Райха. Ромел нарече тези мъже „истинските орли на Германия“.
— Орлите… — повтори Хелдън. — „Няма да спрете орлите.“
— Моля? — не я разбра старецът.
— Нищо. Продължавайте, моля ви.
— Разбира се, опитът на генералите бе неуспешен и последва кървава чистка. 212 офицери, някои от които заподозрени съвсем слабо, бяха подложени на мъчения, а после разстреляни. Волфсшанце бе използвана като извинение за последвалата разправа с неподчинението на войниците на Райха. Хиляди бяха екзекутирани по скалъпени обвинения заради най-малката критика по политически и военни въпроси. Повечето от тях никога не бяха чували за главната квартира Волфсшанце, нито за опита за убийство на Хитлер. На Ромел бе заповядано да се самоубие — това бе наказанието за отказа му да извърши още пет хиляди безпричинни екзекуции. Това, от което генералите се страхуваха най-много, се бе превърнало в реалност — маниаците държаха цялата власт. Точно това те се бяха опитали да предотвратят при Волфсшанце. Тяхната Волфсшанце — истинската.
— Тяхната… Волфсшанце? — вдигна вежди Хелдън. — „Монетата на Волфсшанце има две страни.“
— Да — отвърна Герхарт. — Имаше и друга Волфсшанце. Това бяха група хора, които също искаха да убият Хитлер, но по съвсем други причини — те смятаха, че той се е провалил, виждаха слабостите му и изчерпаните му способности. Целта им бе да заменят една лудост с друга, по-надеждна. Те нямаше да апелират за сключване на мир, а щяха да водят войната до пълния й край. Бяха замислили тактики, използвани преди векове от монголските армии в Азия и отдавна забравени от човечеството. Цели народи щяха да бъдат държани като заложници, най-малкото неподчинение щеше да се наказва с масови екзекуции. Терорът, който щеше да залее света, щеше да е толкова ужасен, че на човечеството нямаше да му остане нищо друго, освен да моли за милост, за да оцелее. — Герхарт замълча. Когато отново продължи, гласът му бе изпълнен с омраза. — Това беше фалшивата Волфсшанце и тя нямаше нищо общо с нашата. Хората от тази Волфсшанце все още преследват целта си.
— Но те също са участвали в заговора срещу Хитлер — каза Хелдън. — Как оцеляха?
— Като станаха най-ревностни поддръжници на Хитлер. Те бързо се ориентираха в обстановката и възмутени от заговорниците, ги предадоха. Както се и очакваше, Фюрерът бе впечатлен от тяхната преданост и от жестокостта им към другите, защото прекалено много се страхуваше за живота си. Той възложи провеждането на екзекуциите на някои от тях и с удоволствие установи колко голямо бе желанието им да му служат.
Хелдън се премести по-напред на табуретката.
— Казахте, че тези хора от другата Волфсшанце все още преследват целта си. Но може би повечето от тях вече са мъртви?
Старецът въздъхна.
— Вие май наистина не знаете. И Клаус каза така.
— Вие знаете коя съм аз? — попита Хелдън.
— Разбира се. Вие изпращахте писмата.
— Пускала съм много писма на хер Оберст, но нито едно до Нюшател.
— Онези, които са били за мен, съм ги получавал.
— И той ви е писал за мен?
— Да, често. Клаус много ви обичаше — Герхарт се усмихна топло, но когато пак заговори, усмивката му изчезна. — Попитахте как могат мъжете от фалшивата Волфсшанце да се борят за идеята си след толкова много години. Права сте, разбира се, че повечето от тях са мъртви. Децата им продължават да действат за изпълнението на техния план.
— Децата им?
— Да, те са навсякъде, във всеки град и село по целия свят. Занимават се с всякакви дейности и членуват във всевъзможни политически партии. Задачата им е да оказват натиск и да убеждават хората колко по-хубав би бил животът им, ако силните станат непримирими към слабостта. Вместо истинските решения на проблемите се чуват гневни гласове, а омразата постепенно измества разума. Това е навсякъде, но малцина от нас знаят, че това е част от един глобален замисъл. Децата пораснаха.
— Как са били подготвени те?
— Ето това е най-важният въпрос, чрез който ще получите отговори и на останалите. — Старецът се наведе напред. — Нарича се „Операция Sonnenkinder“, началото й бе поставено през 1945 година. Хиляди деца, от шестмесечни бебета до шестнайсетгодишни юноши бяха изпратени от Германия до различни точки на земята…
