говори. После той се върна бавно и седна зад волана, без да продума.
— Какво стана за Бога?
— Това не ми харесва — процеди той. — Те очакваха да се обадите.
— Естествено. Синът ми ги е предупредил.
— Но не се обадихте вие, а аз.
— Какво значение има? Помолила съм някого да се обади от мое име. Какво казаха?
— Не те, а той. И това, което каза, бе съвсем конкретно. В този град хората много внимават на кого и защо дават информация. Толкова конкретни неща се съобщават само когато гласът звучи познато или когато този, който се обажда, докаже, че е упълномощен да ги чуе.
— И каква е тази информация? — Алтийн губеше търпение.
— Настоя да се срещнете. Колкото е възможно по-скоро. На десет километра на север, по пътя за Везеназ. Намира се от източната страна на езерото. Каза, че синът ви ще бъде там.
— Тогава ще отидем.
— Ще „отидем“?
— Ще ви платя допълнително за това.
Тя му предложи още петстотин долара.
— Вие сте луда!
— Значи се споразумяхме?
— При условие че, докато намерим сина ви, ще правите точно това, което ви кажа — отговори той. — Не взимам пари за провали. Но ако той не е там, вината няма да е моя и аз ще получа възнаграждението си.
— Да, ще го получите. Да тръгваме.
— Добре. — Пилотът запали двигателя.
— Защо сте толкова мнителен? Всичко звучи напълно логично — каза Алтийн.
— Казах ви. В града се съблюдават определени норми на поведение. В Женева само телефонът предава съобщенията. Трябваше да дадат друг телефонен номер, за да говорите лично със сина си. Когато им го предложих, те отговориха, че нямало време.
— Възможно е.
— Да, но не ми харесва. От централата казаха, че ще ме свържат с рецепцията, но човекът, с когото говорих, не беше служителят.
— Откъде разбрахте?
— Служителите на рецепцията могат да се държат нахално и често го правят, но никога не поставят условия. А този мъж бе доста настоятелен. Определено не е тукашен, но не мога да кажа какъв е акцентът му. За Бога, мадам, правете точно това, което ви кажа!
Фон Тиболт остави слушалката и се усмихна доволно.
— Тя е в ръцете ни — каза той просто и тръгна към канапето, където седеше Ханс Кеслер и придържаше леден компрес към дясната си буза. Лицето му бе одраскано и насинено, а раната му бе зашита от личния лекар на заместник-управителя.
— Ще дойда с вас — каза Ханс. По гласа му се чувстваше, че много боли.
— Не мисля, че можеш — възпротиви се брат му от креслото до него.
— Никой не трябва да те вижда — добави фон Тиболт. — Ще кажем на Холкрофт, че си се забавил.
— Не! — изрева лекарят и удари с юмрук по масичката за кафе. — На Холкрофт кажете каквото искате, но довечера идвам с вас. Тази кучка е виновна за това!
— Сам си си виновен — възрази Фон Тиболт. — Трябваше да се свърши една работа и ти настояваше да я свършиш. Само че си се престарал. В такива моменти просто се самозабравяш!
— Той не искаше да умре! Не умираше, копелето му! — изкрещя Ханс. — Имаше сила за пет лъва. Вижте на какво ми направи корема. — Той разтвори ризата си и показа извитата линия на раната си, зашита с черни конци. — С ръцете си ме раздра! С голи ръце!
Ерих Кеслер извърна поглед от раната на брат си.
— Имаш късмет, че никой не те е видял. Трябва да те измъкнем от този хотел. Пълен е с полицаи, които разпитват.
— Няма да дойдат при нас — ядосано отвърна Ханс. — Заместник-управителят ще се погрижи за това.
— И въпреки това някой любопитен полицай може да нахълта тук и да ни създаде неприятности — каза Фон Тиболт, гледайки към Ерих. — Ханс трябва да дойде. Ще си сложи тъмни очила, шал и шапка. Пък и заместник-управителят е във фоайето. — Йохан отправи поглед към пострадалия брат: — Ако можеш да се движиш, ще ти дадем възможност да се срещнеш с майката на Холкрофт. Може да се почувстваш по- добре.
— Мога да се движа — изсъска Ханс.
Йохан се обърна към по-възрастния:
— Ти остани тук, Ерих. Скоро Холкрофт ще започне да звъни, но няма да се представи, ако не се обади някой от нас… Бъди разтревожен и загрижен. Кажи му, че съм се свързал с теб в Берлин и съм те помолил да дойдеш тук по-рано, че съм се опитал да му се обадя в Париж, но той вече е бил тръгнал. После му кажи, че и двамата сме шокирани от случилото се тук следобед. Същият човек е питал преди това за него и двамата сме загрижени за безопасността му. Той в никакъв случай не бива да се появява в „Д’Акор“.
— Мога да добавя още, че човек, отговарящ на неговото описание, е бил забелязан при северния вход — додаде ученият. — Той не беше на себе си тогава и ще ми повярва. Ще се паникьоса още повече.
— Отлично. Срещни се с него и го заведи в „Екселсиор“. Да се регистрира там под името… под името Фреска. Ако у него са се появили някакви съмнения, това ще ги разпръсне. Той никога не ти е споменавал за името и ще се увери, че сме се срещали и сме разговаряли.
— Добре — съгласи се Ерих. — А в „Екселсиор“ ще му обясня, че ти си се свързал с директорите на банката и си насрочил срещата за утре сутринта. Колкото по-бързо свършим всичко, толкова по-скоро ще можем да отидем в Цюрих, където ще вземем съответните мерки за сигурност.
— Моите поздравления, хер професор. Ела, Ханс. Ще ти помогна.
— Няма нужда. — Изражението на лицето му опровергаваше думите му. — Само ми вземи чантата.
— Разбира се — Фон Тиболт взе кожената лекарска чанта. — Възхитен съм от теб. Трябва да ми кажеш какво точно ще инжектираш. Не забравяй, че искаме смърт, а не убийство.
— Не се притеснявай — успокои го Ханс. — Всичко съм премислил. Няма да има никакви грешки.
— След като се срещнем с майката на Холкрофт — каза Фон Тиболт, помагайки на Ханс, — ще решим къде е най-добре да остане Ханс тази вечер. Може би в къщата на заместник-управителя.
— Добра идея — съгласи се ученият. — Там ще има лекар на разположение.
— Няма нужда от лекар — възрази Ханс. Той пристъпваше неуверено, всяко движение му костваше болка, но стискаше зъби. — Можех и сам да се зашия. Този не беше много добър.
— Auf wiedersehen73, Ерих.
— Auf wiedersehen.
Фон Тиболт отвори вратата, хвърли последен поглед на Ерих и излезе заедно с Ханс в коридора.
— Значи казваш, че въздействието на всяка капсула е точно пресметнато?
— Да. В тази за жената серумът така ще ускори сърдечната й дейност…
Вратата се затвори. По-възрастният Кеслер се размърда тежко в стола. Волфсшанце го изискваше и нищо не можеше да се направи. Лекарят, който бе прегледал Ханс, бе казал, че има вътрешен кръвоизлив, органите са сериозно засегнати, сякаш разкъсани от ноктите на изключително силен звяр. Имаше голяма опасност за живота на Ханс, ако не постъпи веднага в болница. Но това беше невъзможно, защото там щяха да му задават въпроси. Раненият пациент е бил в „Д’Акор“, където същия следобед е извършено убийство. Съвпадението безусловно щеше да направи впечатление. Освен това приносът на Ханс бе в черната кожена чанта, която Йохан носеше. Тинаму щеше да научи всичко необходимо. Ханс Кеслер, Sonnenkinder, вече не беше нужен. Той можеше да ги изложи на опасност.
