се намери списъкът — това е единствената ни надежда.
— Ще им предам — обеща Хелдън. — Те ще намерят списъка. — Тя погледна замислено встрани. — Волфсшанце. Дори и писмото, написано до Ноъл Холкрофт преди повече от тридесет години, с което го молят и заплашват, е било част от всичко това.
— Те са го молили и заплашвали от името на орлите, но самите те не са били от тях, а от другите, от животните.
— Нямало е как да разбере.
— Не, нямало е. Името Волфсшанце внушава страхопочитание и е символ на смелост. И той е свързал писмото с тази Волфсшанце, защото не е знаел, че съществува друга. Никой друг не е знаел. Освен един човек.
— Хер Оберст?
— Да, Фалкенхайм.
— Как е избягал той навремето?
— Благодарение на щастлива случайност — съвпадение на имена. — Герхарт отиде до камината и разбърка дървата с ръжена. — Сред великите мъже на Волфсшанце е бил и командирът на белгийския сектор Александър фон Фалкенхаузен. Фалкенхаузен — Фалкенхайм. Клаус Фалкенхайм напуснал Източна Прусия и тръгнал към Берлин, за да се срещне с някого. Когато опитът за покушение се провалил, Фалкенхаузен успял да се свърже с него с радиопредавател и да му съобщи за опасността. Той молел Клаус да стои настрана. Щял да се остави да го хванат и така никой нямало да постави под съмнение лоялността му към Хитлер. Клаус първо се противопоставил, но после се съгласил. Трябвало някой да оцелее, за да продължи делото.
— Къде е майката на Ноъл? — попита Хелдън. — Какво знае тя?
— Вече знае всичко. Да се надяваме, че не е позволила на страха да я завладее. Изгубихме я в Мексико, но смятаме, че е тръгнала към сина си в Женева. Няма да успее. В момента, в който я забележат, ще я убият.
— Трябва да я намерим.
— Но не и за сметка на други, по-важни неща — отвърна старецът. — Не забравяйте, че сега съществува само една Волфсшанце. Единственото, което има значение, е да я обезглавим. — Герхарт остави ръжена. — Още тази вечер ще се срещнете с доктор Литвак. Къщата му е на два километра от клиниката, на един хълм. Доста е висок и предавателят работи там отлично. Ще ви дам…
В стаята се чу остро пиукане. То отекна толкова силно, че Хелдън скочи на крака. Герхарт се отдръпна от камината и погледна през тясното прозорче на лявата стена. Стори й се, че той само разглежда стъклата, защото те бяха твърде високо за неговия ръст.
— Имам нощно огледало, което различава образите в мрака — обясни й той, взирайки се напрегнато. — Мъж е. Виждам го добре, но не го познавам. — Отиде до бюрото, извади пистолет и го подаде на Хелдън.
— Какво да правя? — попита тя.
— Скрийте го под полата си.
Хелдън седна на едно кресло до вратата и сложи оръжието под полата си.
— Не. Този човек пристигна вчера. Видях го на площада. Трябва да е от нашите, но може и да не е. Не зная.
Хелдън чу стъпките пред вратата. За миг стана тихо, после се почука с бързи удари.
— Хер Герхарт?
Старецът отвърна с пискливия напевен глас, с който говореше на гълъбите на площада:
— Боже мой, кой е? Много е късно. Тъкмо си казвах молитвите.
— Нося ви вести от Хар Ша’Алав.
Старецът с облекчение кимна към Хелдън и дръпна резето.
— От нашите е. Никой друг не знае за Хар Ша’Алав.
Вратата се отвори. За миг Хелдън замръзна, после се хвърли на пода. Новодошлият държеше пушка с дълга цев; изстрелът й бе оглушителен. Герхарт загуби равновесие и се олюля назад, надупченото му окървавено тяло застина във въздуха миг преди да рухне върху бюрото.
Хелдън се сви зад коженото кресло и извади пистолета.
Друг, също толкова силен изстрел разби кожената облегалка на креслото. После още един. Тя почувства леденостудена болка в крака. От раната бликна кръв. Тогава насочи пистолета и натисна спусъка няколко пъти, като ту се целеше в едрата фигура пред вратата, ту стреляше напосоки…
Мъжът извика. В паниката си тя се блъсна в стената като хваната мушица, на която всеки момент ще отнемат нищожния живот. Сълзи се стичаха по бузите й. Тя вдигна отново пистолета и продължи да дърпа спусъка, докато гърмежите спряха и започна да се чува само ужасяващият звук от щракането. Тя изпищя — куршумите й бяха свършили. Молеше се само смъртта да настъпи бързо.
После чу собствените си писъци. Чу ги, сякаш се носеше в небето над хаоса и дима.
Очите й лютяха, не виждаше нищо. Не можеше да проумее как оцеля.
До ушите й достигна тих шепот.
— Детето ми…
Това бе Герхарт. Хлипайки, тя се опря с ръка о стената и се отблъсна от нея. Запълзя по посока на звука, като влачеше ранения си крак. Димът бе започнал да се разсейва. Тя видя тялото на убиеца, проснато по гръб, по гърлото и челото му се виждаха малки черни кръгчета. Беше мъртъв.
Герхарт умираше. Тя допълзя до него, допря лицето си до неговото и сълзите й закапаха по страните му.
— Дете мое… иди при Литвак. Свържете се с Хар Ша’Алав. Стой настрана от Женева.
— Да стоя настрана?
— Да, те знаят, че си идвала при мен. Волфсшанце са те забелязали… Само ти оставаш, Нахрих…
— Какво?
— Ти си… Нахрихтендинст.
Главата на Герхарт се отпусна назад. Беше мъртъв.
ТРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА
Рижавият пилот закрачи бързо надолу по Рю де Гранж към паркиралата кола, от която Алтийн разтревожено следеше приближаването му. Защо не водеше сина й? И защо така бързаше?
Той се качи, седна зад волана и мъчително си пое въздух.
— В „Д’Акор“ цари пълна суматоха, госпожо. Убит е човек.
— Ноъл? Да не би да е синът ми? — попита Алтийн ужасена.
— Не. Някакъв англичанин.
— Как се казва?
— Елис. Уилям Елис.
— Мили Боже! — Алтийн стисна здраво чантичката си. — Ноъл имаше приятел в Лондон на име Елис. Често го споменаваше. Трябва да видя сина си!
— В хотела не можете да стъпите, госпожо, след като синът ви има нещо общо с англичанина. Пълно е с полицаи, а вас също ви търсят.
— Откарайте ме до телефон.
— Аз ще се обадя. Но това може би ще е последното нещо, което ще направя за вас. Нямам никакво желание да се забърквам в убийство — това не влизаше в уговорката ни.
Той потегли и чак след около петнайсет минути се успокои, че никой не ги преследва.
— Защо се страхувате толкова? — попита Алтийн. — Никой не ме видя, а вие не сте споменали нито моето име, нито на Ноъл.
— Не заради вас, госпожо, а заради себе си. Не държа особено да се сближавам с женевската полиция. От време на време попадам на служителите й, но не се погаждам много с тях.
Навлязоха в един квартал откъм езерото, а пилотът се оглеждаше за уличен телефон, който да не бие много на очи. Видя един, спря до бордюра, изскочи от колата и изтича до кабината. Алтийн го гледаше как
