качества на Sonnenkind.
Във фоайето на „Д’Акор“ все още имаше полицаи, както и журналисти, надушили някаква интрига в неясното съобщение на полицията. Това бе Женева. Останалите бяха любопитните гости на хотела, които се разхождаха, разговаряха и се успокояваха взаимно; някои бяха изплашени, други търсеха сензации.
Ерих стоеше настрана, стараейки се да не привлича вниманието върху себе си. Не му бе приятно да стои във фоайето, предпочиташе анонимността на хотелската стая.
Погледна часовника си — от обаждането на Холкрофт бяха минали пет минути. Ако американецът не позвънеше отново до една минута, той щеше да отида при служителя на рецепцията и…
Служителят се приближи до него, сякаш стъпваше върху счупени стъкла.
— Професоре?
— Да, приятелю — Кеслер бръкна в джоба си.
Оставеното от Ноъл съобщение изненада Ерих. Той казваше на майка си да не се появява, да остави телефон, на който да може да я открие. Служителят се бе заклел да пази номера в тайна, но щеше да спази това обещание, което бе дал първо. Веднага щом дамата се обади, той щеше да остави бележка с номера й в кутията на хер Кеслер.
— Съобщение за господин Кеслер. Професор Кеслер?
Едно пиколо вървеше из фоайето и го търсеше по име. Викаше името му! Невъзможно, никой не знаеше, че е там.
— Трябва да ви предам съобщението устно, сър — каза пиколото. — Господинът нямаше време да ви го напише. То е от господин Х. Поръча ми да ви предам, че трябва да тръгнете веднага, сър.
— Какво?
— Само това ми каза, сър. Аз лично говорих с него. С господин Х. Веднага трябва да тръгнете сър, Това ми поръча да ви предам.
Дъхът му секна. Изведнъж всичко му бе станало ясно. Холкрофт го използваше за примамка.
Американецът си мислеше, че онзи, който бе убил мъжа с черното яке, знаеше, че Ноъл Холкрофт има връзка с Ерих Кеслер.
Стратегията му бе проста, но невероятно хитра — да разкрие Ерих Кеслер, като му предадат съобщение от господин Х., да го накара да излезе навън и да тръгне по тъмните женевски улици.
Но ако никой не тръгнеше след него, трудно щеше да се намери обяснение за несъответствието между причина и следствие. Тогава Холкрофт можеше да се усъмни в човека, когото използваше за примамка. А тези съмнения можеха да се окажат пагубни за Женева.
Все пак Ноъл Холкрофт имаше качества на Sonnenkind.
ЧЕТИРИДЕСЕТА ГЛАВА
Хелдън се влачеше по опръскания с кръв под между изпотрошените мебели в къщата на Герхард и ровеше из чекмеджета и шкафове, докато накрая намери малка метална кутия с превързочни материали. С цялото усилие на волята си тя се стараеше да не мисли за нищо друго, освен как да се изправи на крака и се мъчеше да преодолее болката, сякаш бе душевно състояние. Стегна раната си колкото можа и с мъка се надигна. Подпирайки се на бастуна на Герхарт, тя се върна обратно по пътеката, а после извървя трите километра на север до разклонението.
Един фермер, който караше стар автомобил, спря и я качи. Дали не би могъл да я закара до дома на доктор Литвак на хълма, близо до клиниката? Да, ще я закара. Нямаше да се отклони много от пътя си. Нали можеше да побърза?
Валтер Литвак наближаваше петдесетте; беше с ясни очи и олисяло теме, изразяваше се лаконично и точно. Беше слаб, движеше се пъргаво, без излишни движения. Тъй като бе доста интелигентен, първо изчакваше, внимателно наблюдаваше, и чак след това даваше оценки. Може би се дължеше на произхода му — беше евреин, скрит като малък от холандски католици и отгледан от състрадателни лютерани. Ненавиждаше нетърпимостта.
Имаше една-единствена цел и тя бе напълно разбираема. Майка му, баща му, двете му сестри и брат му бяха удушени в газовите камери на Аушвиц. Ако един швейцарски лекар не му бе разказал за хълмистата местност Нюшател, където хората бяха останали без медицинска помощ. Валтер Литвак щеше да живее в кибуца Хар Ша’Алав в Негевската пустиня.
Бе решил да дойде тук за три години, а остана в клиниката пет. След първите няколко месеца от престоя си в Нюшател той научи кой бе човекът, който изпращаше съобщения до кибуца — един от групата мъже, решени да попречат на възраждането на нацизма. Те знаеха неизвестни за другите хора факти — за хиляди вече пораснали деца, пръснати по целия свят и за баснословна сума, която един ден трябваше да стигне до тях. Трябваше да върши много друга работа, която нямаше нищо общо с лекарската професия. Свръзката му бе човек на име Вернер Герхарт, а групата се наричаше Нахрихтендинст.
Така Валтер Литвак бе останал в Нюшател.
— Влезте бързо — каза той на Хелдън. — Сега ще ви помогна, елате в кабинета.
Свали палтото й и почти я пренесе до една стая, в която имаше легло за прегледи.
— Простреляха ме. — Това бе единственото, което Хелдън се сети да каже.
Литвак й помогна да легне и вдигна нагоре полата и комбинезона й.
— Не говорете, за да не се изтощавате допълнително. — Той сряза бинта, разгледа раната и взе спринцовка от стерилизатора. — Ще ви приспя за няколко минути.
— Недейте. Нямаме време! Трябва да ви кажа…
— Казах само няколко минути — прекъсна я лекарят и забоде иглата в ръката на Хелдън.
Тя отвори очи и около нея заплуваха предмети с неясни очертания; въобще не чувстваше единия си крак. Погледът й се проясни и тя видя лекаря в другия край на стаята. Опита се да се надигне, Литвак я чу и се обърна.
— Това са антибиотици — каза той и й показа едно шишенце с хапчета. — Първият ден ще взимате по едно на два часа, а после през четири. Какво се случи? Разкажете ми бързо. После ще сляза до къщичката и ще се погрижа за всичко.
— Къщичката? Значи сте разбрали?
— Докато бяхте в безсъзнание, бълнувахте. Това става често след голяма травма. Няколко пъти повторихте „Нахрихтендинст“. После „Йохан“. Предполагам, че това е Фон Тиболт, а вие сте сестра му, която се грижеше за Фалкенхайм. Те вече действат, нали? Наследниците са се събрали в Женева.
— Да.
— Точно това си помислих тази сутрин. Получих ужасяващи новини от Негев. Те са разбрали, бог знае откъде.
— Какво е станало?
— Хар Ша’Алав — лекарят стисна шишенцето, вените на челото му изпъкнаха. — Нападнали са го. Бомбардирали са къщите, избили са хората, опожарили са земята. Не се знае точно броят на жертвите, но засега са над сто и седемдесет човека. Повечето от тях са мъже, но има и жени, и деца.
Хелдън затвори очи. Нямаше какво да каже. Литвак продължи:
— Избили са мъжете до крак, заклали са ги в градините им. Говорело се, че е дело на терористи от „Рахе“ но това не е вярно. Волфсшанце е. Войниците на „Рахе“ никога не биха нападнали Хар Ша’Алав, защото знаят какво би последвало. Евреите от всеки кибуц и всеки командоски отряд биха тръгнали срещу тях.
— Герхарт каза, че трябва да се свържем с Хар Ша’Алав — прошепна Хелдън.
Литвак я погледна мрачно.
— Няма на кого да се обадя. Никой не е останал. А сега ми разкажете какво се случи долу при езерото.
Когато тя свърши, лекарят й помогна да се изправи, после я пренесе в просторна всекидневна със скосен таван. Сложи я да легне на едно канапе и описа с няколко думи положението.
— Битката ще се води в Женева и нямаме нито миг за губене. Дори и да успея да се свържа с Хар Ша’Алав, би било безсмислено. Но в Лондон има един човек от Хар Ша’Алав, комуто бе наредено да остане
