Телефонът иззвъня. Кеслер вдигна слушалката.
— Ерих?
Беше Холкрофт.
— Да?
— В Женева съм. Пристигнал си по-рано? Реших да направя опит да се свържа с вас.
— Да, Фон Тиболт ни се обади тази сутрин в Берлин. Опитал да се свърже с теб в Париж, но предположил…
— Той дойде ли? — не го доизслуша американецът.
— Да. Излезе, за да направи някои последни уговорки за утре. Имаме да ти казваме доста неща.
— Аз също — отвърна Холкрофт. — Знаеш ли какво се е случило?
— Да, ужасно! — Но къде беше паниката? Къде беше реакцията на попаднал в екстрена ситуация човек? Гласът по телефона не бе на удавник, който се опитва да се добере до спасителното въже. — Сигурно ти е бил приятел. Казаха, че е питал за теб.
От другата страна последва пауза.
— Питал е за майка ми.
— Не съм разбрал правилно. Ние научихме само, че е използвал името Холкрофт.
— Какво означава нах… нах… рих… Не мога да го произнеса.
— Нахрихтендинст?
— Да. Какво значи?
Кеслер се стъписа. Не бе очаквал американецът да се владее толкова добре.
— Как да ти обясня? Те са враг на Женева.
— Това ли е открил Фон Тиболт в Лондон?
— Да. Къде си, Ноъл? Трябва да се видим, но ти не бива да идваш тук.
— Знам. Чуй ме. Имаш ли пари?
— Да имам някакви.
— Хиляда швейцарски франка имаш ли?
— Хиляда? Мисля, че имам.
— Слез на рецепцията, остави парите на служителя и го попитай как се казва. Кажи му, че са за мен и че ще му се обадя след няколко минути.
— Но как…
— Остави ме да се доизкажа. След като му дадеш парите и разбереш името му, иди до телефоните при асансьорите. Застани до този вляво. Щом звънне, го вдигни и ще говорим.
— Откъде знаеш номера му?
— Платих на един да влезе и да го вземе.
Това не бе обхванат от паника човек. Мислеше съвсем логично и имаше ясно определена цел… Точно от това се бе опасявал Ерих Кеслер. Ако характерът му не се бе оформил под влияние на упоритата му майка, човекът от другата страна можеше да бъде един от тях. Sonnenkind.
— Какво ще кажеш на служителя?
— После ще ти обясня, сега бързам. Колко време ще ти трябва?
— Не зная. Не много.
— Десет минути?
— Предполагам, че ще са достатъчни. Но може би трябва да изчакаме да се върне Йохан?
— Кога ще стане това?
— След час, най-много два.
— Не мога. Ще ти се обадя във фоайето след десет минути. Часовникът ми показва 8.45. А твоят?
— Моят също — Кеслер въобще не го погледна, умът му трескаво работеше. Холкрофт бе запазил обезпокояващо присъствие на духа. — Наистина мисля, че трябва да почакаме.
— Не мога. Те го убиха. Господи! Как са го убили! Те искат да я намерят, но това няма да стане.
— Кого? Майка ти ли?… Фон Тиболт ми каза.
— Няма да я намерят — повтори Холкрофт, — вместо нея ще намерят мен. Аз съм този, когото всъщност търсят. А аз търся тях. Ще им устроя капан, Ерих.
— Овладей се. Не знаеш какво правиш.
— Много добре знам.
— В хотела има полиция. Ако говориш със служителя на рецепцията, той може да им каже. Те очакват да се появиш.
— Ще се появя, но след няколко часа. Дори лично ще ги потърся.
— Какво? Ноъл, трябва да се видим.
— Десет минути, Ерих. Сега е 8.46. — Холкрофт затвори.
Кеслер остави слушалката. Нямаше друг избор, освен да следва инструкциите му. В противен случай щеше да го накара да се усъмни. Но какво искаше да постигне Холкрофт? Какво щеше да каже на служителя в хотела? Това може би нямаше да има значение. След като очистят майка му, трябваше да го задържат до утре сутринта. Следобед той вече нямаше да им е нужен.
Ноъл чакаше на тъмния ъгъл в началото на Рю де Гранж. Не беше особено горд, че действа по този начин, но гневът го правеше безскрупулен. Когато видя трупа на Уили Елис, нещо в него се прекърши. Гледката извика картини от паметта му. Ричард Холкрофт бе блъснат в стената от шофьор, който умишлено бе връхлетял с колата си върху него; в самолета случаен пътник бе отровен със стрихнин, хора бяха убити във френско селце, друго убийство бе станало в Берлин. Някакъв човек бе следил майка му… Той нямаше да го допусне до нея! Той сам щеше да сложи край на всичко това.
Важното сега бе да мобилизира възможностите и силата, която му бе останала, да си припомни всеки факт, който би му помогнал. Убийството в Берлин му напомни една негова грешка — сега той щеше да я използва. В Берлин той бе завел убийците до Ерих Кеслер. Глупаво и непредпазливо бе показал мястото на срещата си — заведението на „Курфюрстендам“. Кеслер и Холкрофт, Холкрофт и Кеслер. Щом убийците търсеха Холкрофт, те щяха да държат и Кеслер под наблюдение. Ако Кеслер напуснеше хотела, те щяха да тръгнат след него.
Холкрофт погледна часовника си. Вече бе време да се обади. Той тръгна към телефонната кабина. Надяваше се Ерих да отговори. И да разбере постъпката му по-късно.
Кеслер чакаше пред телефонния автомат във фоайето на хотела с малко листче в ръка. Върху него служителят от рецепцията бе написал името си, а когато прибираше парите, ръката му затрепери. Професор Кеслер помоли да му бъде предадено съобщение, което ще остави господин Холкрофт. Това щеше да е от полза за самия господин Холкрофт, а също така и за служителя, защото щеше да получи още петстотин франка.
Телефонът започна да звъни. Кеслер го вдигна моментално.
— Ноъл?
— Как се казва служителят?
Кеслер му каза.
— Добре.
— Настоявам да се срещнем — каза Кеслер. — Трябва да ти съобщя много неща. Утре е много важен ден.
— Първо трябва да се свържа с нея, тази вечер.
— Откъде се обаждаш? Непременно трябва да се срещнем!
— Ще се срещнем. Слушай внимателно. Изчакай пет минути до телефона. Може би отново ще ти позвъня. Ако не ти се обадя, след пет минути излез навън и тръгни надолу по хълма. Продължавай да вървиш, докато стигнеш пресечката в подножието му и после завий наляво. Аз ще те настигна по улицата.
— Добре! Чакам пет минути — Кеслер се усмихна. Каквито и игри да измислеше аматьорът, нищо нямаше да постигне с тях. Несъмнено той щеше да помоли служителя от рецепцията да предаде съобщение или телефонния номер на майка му, ако тя попиташе за него — нерегистрирания гост на хотела. Йохан щеше да се окаже прав, може би бе стигнал предела на възможностите си. Може би все пак той нямаше
