— Ами вие? — извика тя след него. — Какво ще правите, ако синът ми не е там?
— Аз ли? — Пилотът се засмя. — Много пъти съм участвал в такива преговори. Ако синът ви го няма, това означава, че те много искат да ви открият. А без мен няма да могат.
Алтийн чакаше до дървото, на не повече от четирийсет метра от пътя, който се виждаше добре въпреки гъстите борови клони. Колата бе отбила встрани от него със запалени стопове. Пилотът каза на мъжа от „Д’Акор“ да дойде след не по-малко от един час от юг и да му даде сигнал с фаровете на около петстотин метра от мястото на срещата.
— Чувате ли ме, мадам? — попита, без да повишава глас, шофьорът, застанал до колата.
— Да.
— Добре. Те идват. Някакви фарове присветнаха по-надолу на пътя. Останете на мястото си, гледайте и слушайте, но не се показвайте оттам. Ако синът ви излезе, не казвайте нищо, докато не го изпратя при вас. — Пилотът замълча. — Ако ме принудят да тръгна с тях, върнете се обратно на летището от западната страна на езерото, където кацнахме. То се казва „Атерисаж Медок“. Ще ви открия там… Не ми харесва тази работа.
— Защо? Какво има?
— Има двама мъже в колата и единият държи оръжие. Може би го проверява.
— Как да стигна дотам? — попита Алтийн.
— В малка магнитна кутия под капака има резервни ключове. — Брадатият мъж сложи ръка до устата си и се опита да надвика рева на приближаващия се автомобил. — От дясната страна. Скрийте се!
Дълга черна кола спря на десетина метра пред пилота. Мъжът до шофьора слезе, но това не бе синът й. Този беше едър, с вдигнати ревери на палтото и дебел шал около врата. Тъмните очила с дебели рамки му придаваха вид на грамадно насекомо. Той излезе с куцукане на светлината на фаровете.
Шофьорът остана в колата. Алтийн се вгледа в него с надеждата да разпознае Ноъл. Не беше той. Тя не виждаше ясно лицето, но косата му бе руса.
— Предполагам, че госпожа Холкрофт е в колата — каза мъжът с тъмните очила. Говореше английски със силен немски акцент.
— А синът й във вашата ли е? — запита пилотът.
— Моля, кажете на госпожа Холкрофт да излезе.
— Моля, кажете на сина й да направи същото.
— Не усложнявайте нещата. Имаме споразумение.
— Да, имаме. В колата ви има само един човек, мосьо. Но той не отговаря на описанието на сина й.
— Ние ще заведем госпожа Холкрофт при сина й.
— Не, ние ще го заведем при госпожа Холкрофт.
— Престанете!
— С кое да престана, мосьо? На мен са ми платили, както, сигурен съм, и на вас. И двамата изпълняваме задачата си, не е ли така?
— Нямам време да се разправям с вас! — извика германецът и закуцука към колата.
Пилотът кимна с глава.
— Бих ви посъветвал да намерите време. Защото иначе няма да намерите госпожа Холкрофт.
— Du Sauhund! Wo ist die Frau?75
— Освен това ще си позволя да ви посъветвам още нещо — не ме наричайте така. Аз съм от Шалон сюр Марн, където на два пъти нахлувахте по време на войната. Оттогава изпитвам отвращение към обидите ви.
— Къде е жената?
— Къде е синът?
Германецът извади ръката си от джоба на палтото. Стискаше пистолет.
— Едва ли са ви платили чак толкова, че да загубите живота си. Къде е тя?
— А на вас, мосьо, едва ли са платили толкова малко, че да ме застреляте и да не я намерите.
Изстрелът беше оглушителен. В краката на пилота се вдигна облак прах. Алтийн прегърна ствола на бора от уплаха.
— Сега, французино, разбра ли, че тя е много по-важна за мен от парите? Къде е?
— Les Boches!76 — изрече пилотът с погнуса. — Попадне ли оръжие в ръцете ви, полудявате. Никога няма да се промените. Щом искате жената, покажете ми сина й и аз ще го заведа при нея.
— Веднага ми кажете къде е! — Мъжът вдигна пистолета и се прицели в главата на пилота. — Веднага!
Алтийн видя как вратата на другата кола се отвори. Последва изстрел, после още един. Пилотът се просна на земята. Германецът изкрещя:
— Йохан! Йохан!
Трети изстрел. Мъжът се свлече на пътя, пилотът се изправи на крака.
— Той щеше да ви убие — извика шофьорът изненадано. — Знаехме, че понякога се самозабравя, но не мислех, че може да откачи толкова.
— Да ме убие ли? — попита не по-малко изненадано пилотът. — Но какво щеше да спечели от това?
— Разбира се, че нищо — отвърна русият. — Условието ви е напълно логично. Помогнете ми първо да занесем трупа му в гората и да вземем документите му. После ще дойдете с мен.
— Вие кой сте?
— Приятел на Холкрофт.
— Иска ми се да вярвам, че е така.
— Ще се уверите.
Алтийн стоеше отмаляла до дървото, с пресъхнало гърло. Очите я боляха и това я караше да примигва мъчително.
Русият и пилотът завлякоха трупа в гората. Инструкциите на пилота сега бяха особено важни за нея. Той се бе оказал прав.
— С колата си ли да ви придружа, мосьо?
— Не. Изгасете светлините и елате с мен. Ще дойдем за нея утре сутринта.
Пилотът понечи да направи това, което му бе казано, но нещо го разколеба и той спря.
— Не ми се ще много да я оставям в близост до трупа.
— Ще я вземем още по тъмно. У вас ли са ключовете?
— Да.
— Побързайте!
Очевидно нищо не притесняваше вече пилота, защото не възрази повече. Само след секунди колата изчезна в тъмнината.
Алтийн се отдръпна от дървото и се опита да си спомни какво точно й бе казал пилотът.
Има резервни ключове… в малка магнитна кутия… под капака… върнете се на летището… където кацнахме. „Атерисаж Медок“.
„Атерисаж Медок“. От западната страна на езерото.
Пет минути по-късно, с изцапани от смазка ръце тя пътуваше на юг по магистралата за Женева. Постепенно кракът й върху педала на газта стана по-уверен, ръцете й се отпуснаха на волана. Тя се опита отново да размисли.
„Атерисаж Медок“. Западната страна на езерото… на шестнайсет-осемнайсет километра на север от града. Ако можеше да гледа към чезнещия в мрака бряг и помпите на пристанището и да не мисли за нищо друго, пулсът и дишането й щяха да се нормализират.
„Атерисаж Медок“. Моля те, Господи, нека го намеря! Нека доживея да го намеря и стигна до сина си! Мили Боже! Какво направих? Тридесет години подхранвах една лъжа… Това е ужасно предателство и клеймо… Трябва да го открия!
Хелдън седеше зад пилота на малкия хидроплан. Усещаше бинта под полата си здраво стегнат, но превръзката не пречеше на кръвообращението. От време на време раната пулсираше, но хапчетата
