натисна спусъка веднага щом видя силуета на Ноъл Холкрофт на фона на слабата светлина откъм улицата.
— Ерих!
— Тук съм. Той се опита да ме убие! Ноъл, опита се да ме убие!
Холкрофт усети веригата, прескочи я и се втурна към Кеслер. Коленичи в тъмното.
— Кой? Къде е?
— Ето го там! Йохан ме накара да нося оръжие… Трябваше да го застрелям. Нямах друг избор!
— Добре ли си?
— Мисля, че да. Тръгна подире ми. Знаеше за теб. Все повтаряше: „Къде е той? Къде е Х.? Къде е Холкрофт?“ Събори ме на земята…
— О, Боже! — Ноъл скочи на крака и се спусна към тялото на убития, извади запалка от джоба си и я щракна. Пламъкът освети трупа. Ноъл претърси джобовете на връхните му дрехи, после обърна тялото и провери панталоните. — По дяволите, няма нищо!
— Нищо? Как така нищо? Ноъл, трябва да се измъкваме оттук. Помисли си за утре!
— Няма нито портфейл, нито шофьорска книжка, нищо!
— Трябва да мислим за утре!
— Тази вечер! — изрева Холкрофт. — Исках да ги пипна тази вечер!
Кеслер помълча няколко секунди, а после, сякаш не можеше да повярва, че това е възможно, каза:
— Ти си го направил нарочно…
Холкрофт се изправи. Думите на Кеслер уталожиха гнева му.
— Съжалявам — отговори той. — Не мислех, че може да пострадаш. Сигурен бях, че държа положението под контрол.
— Защо го направи?
— Защото ще я убият, ако я намерят. Така, както убиха Уили Елис и… Ричард Холкрофт. И толкова други.
— Кои?
— Враговете на Женева! Онези от Нахрихтендинст. Исках само един от тях! И то жив, по дяволите!
— Помогни ми да стана — помоли Кеслер.
— Разбираш ли ме? — Холкрофт напипа ръката на Ерих и го издърпа нагоре.
— Да, напълно. И все пак не мисля, че трябваше да действам сам.
— Исках да го хвана и да науча от него имената на другите, дори ако трябваше да му избода очите. После щях да го предам на полицията и да поискам съдействието им, за да намеря майка си, защото е в опасност.
— Но сега това е невъзможно. Той е мъртъв — ще ни задават твърде много въпроси, на които няма да можем да отговорим. Но Йохан може да помогне.
— Фон Тиболт?
— Да. Той ми каза, че има някакъв влиятелен приятел тук, в Женева. Първи заместник-управител. Поръча ми веднага да те заведа в „Екселсиор“ и да се регистрираш в хотела под името Фреска. Не знам защо избра точно него.
— Защото вече съм го използвал — отвърна Ноъл. — Той ще ни се обади ли там?
— Да. В момента прави някои последни уточнения за утре. В банката е.
— В банката?
— Утре всичко ще свърши. Това се опитвам да ти кажа от известно време. Хайде, трябва да побързаме. Не бива да стоим повече тук — някой може да мине. Йохан те уверява, че ако майка ти е в Женева, ние ще я намерим. Тя ще бъде извън опасност.
Холкрофт помогна на Кеслер да стигне до веригата. Ученият се обърна към тъмното, оградено от трите страни със стени пространство и потръпна.
— Не мисли повече за това — каза Ноъл.
— Беше ужасно.
— Нямал си друг избор.
Наистина нямах, помисли си Кеслер.
Хелдън видя старата жена, седнала на една пейка на края на пристанището. Гледаше водата, без да обръща внимание на механиците и пътниците, които излитаха или пристигаха с хидропланите.
Когато се приближи повече, различи чертите на лицето й, осветени от лунната светлина — ъгловати черти и високи скули, които още повече подчертаваха големите й очи. Старата жена бе изцяло погълната от мислите си, изглеждаше силна и далечна, но толкова самотна и така ненамясто тук…
Хелдън мина, куцукайки, покрай пейката и погледна надолу към лицето. Боже бой! Въпреки разликата във възрастта и пола, то невероятно напомняше за Ноъл Холкрофт. Това бе майка му.
Какво правеше тя тук? Защо бе дошла точно тук? Отговорът бе ясен — майката на Ноъл искаше тайно да стигне до Женева!
Старицата погледна към нея, но не прояви особен интерес и отмести погледа си. Хелдън забърза, колкото можеше, по пътеката към малката сграда, която служеше за чакалня и радиобаза. Тя влезе вътре и се приближи до един мъж, който стоеше зад нещо като тезгях, а около него имаше телефони и радиопредаватели.
— Коя е онази жена отвън?
Мъжът вдигна очи от някакви листа и впери поглед в нея.
— Тук се споменават имена — отвърна той. — Сигурно го знаете.
— Много е важно! Ако не я бъркам с някого, тази жена е в голяма опасност. Обръщам се към вас, защото съм сигурна, че познавате доктор Литвак.
Изричането на това име накара мъжа отново да я погледне. Очевидно в „Атерисаж Медок“ живееха сред рискове и опасности, но се опитваха да ги избягват, когато това бе възможно. Явно доктор Литвак бе уважаван клиент, на когото има доверие.
— Тя чака да й се обадят.
— Кои?
Мъжът пак се вгледа в лицето й.
— Един от нашите пилоти — Le Chat rouge77. Полицията ли я търси?
— Не.
— Корсиканците? Мафията?
Хелдън поклати отрицателно глава.
— Още по-лошо.
— Доктор Литвак ли ви изпрати тук?
— Да. Той уреди да ме вземат със самолет от Нюшател. Можете да проверите ако искате.
— Не е нужно. Не искаме да си създаваме неприятности. Отведете я някъде.
— Как? Оттук трябва да ме вземе кола и да ме закара до ресторант на брега на езерото, където ще чакам такси. По предварителна уговорка трябва да стане до половин час.
— Не, сега. — Мъжът погледна встрани от нея. — Хенри, ела тук. — Той извади ключове за кола изпод тезгяха. — Поговорете със старата жена. Кажете й, че трябва да си тръгне. Хенри ще ви откара.
— Тя може да не ме послуша.
— Ще се наложи. Вие ще й предложите транспорт.
Хелдън забърза навън, доколкото й позволяваше болката. Госпожа Холкрофт вече я нямаше на пейката и тя в първия миг се стресна. Видя я застанала неподвижно на опустелия пристан. Хелдън тръгна към нея.
Старата жена чу стъпките й и се обърна. Остана на мястото си и не я поздрави.
— Вие сте госпожа Холкрофт — каза Хелдън. — Вие сте майката на Ноъл.
Щом чу да споменават името на сина й, жената стисна ръце и дъхът й сякаш секна.
— Коя сте вие?
— Негова приятелка. Моля ви, повярвайте на това, което ще ви кажа повече, отколкото на фактите, които са ви известни.
