— Тъй като не зная нищо, не мога да вярвам нито повече, нито по-малко.
— Името ми е Фон Тиболт.
— Тогава се махайте от очите ми! — Думите на старицата изплющяха като камшик. — Платила съм достатъчно на хората тук, за да не позволят на никого да ми препречва пътя. Ще ви убият, ако се опитате. Върнете се в глутницата си!78
— Аз не съм от Волфсшанце, госпожо Холкрофт.
— Вие сте дъщеря на Фон Тиболт.
— Ако бях от Волфсшанце, нямаше да дойда открито при вас. Сигурно знаете това.
— Знам какъв боклук представлявате…
— Чувала съм подобни обвинения през целия си живот. Но вие грешите! Трябва да ми повярвате. Не бива да оставате тук, защото сте в опасност… Мога да ви скрия и да ви спася…
— Вие? Как? С куршум в главата? Или може би под гумите на някоя кола?
— Моля ви! Знам защо сте дошли в Женева. Аз съм тук по същата причина. Трябва да го намерим и да му кажем, преди да е станало твърде късно. Парите. Трябва да бъдат спрени!
Старата жена я гледаше смаяно. После, сякаш предчувстваше някакъв капан, се намръщи.
— Така ли? А може би аз трябва да бъда спряна? Това няма да стане. Щом извикам, ще излязат хора и ще ви убият, но това ми е напълно безразлично. Вие служите на една лъжа, която просъществува трийсет години! Всички вие! Никого не трябва да намирате.
— Госпожо Холкрофт! Аз обичам сина ви. Толкова много го обичам… но ако не го открием, ще го убият. И двете страни искат той да умре. Трябва да ме разберете.
— Лъжкиня! — извика Алтийн Холкрофт. — Всички сте лъжци!
— Вървете по дяволите! — кипна Хелдън. — Никой тук няма да ви помогне. Те искат да се махнете. Не съм саката, а съм ранена в крака. Раниха ме, защото тръгнах да търся Ноъл! Вие не знаете какво преживяхме! Нямате право да…
Някакъв силен шум дойде откъм чакалнята. Мъжът вътре заговори достатъчно високо, за да го чуят двете жени.
— Присъствието ви тук е нежелателно, мосьо! Такава жена, каквато вие описвате, не е идвала! Моля ви, напуснете!
— Не ми нареждай какво да правя! Тя е тук!
Дъхът на Хелдън секна. Цял живот бе слушала този глас.
— Това е частно пристанище. Отново ви моля да напуснете!
— Отворете вратата!
— Какво? Каква врата?
— Зад вас!
Хелдън се обърна към Алтийн Холкрофт:
— Нямаме време да ви обяснявам. Мога само да ви кажа, че съм ваша приятелка. Трябва да се скрием. Във водата! Сега!
— Защо да ви вярвам? — Старата жена гледаше зад Хелдън, назад към сградата. Бе изплашена и очевидно разколебана. — Вие сте млада и силна. Можете лесно да ме убиете.
— Този човек иска да ви убие — прошепна Хелдън. — Опита се да убие и мен.
— Кой е той?
— Брат ми. За Бога, тихо.
Хелдън хвана Алтийн през кръста и я свали на дъсчения под. С нейна помощ двете се прехвърлиха безшумно през ръба на пристана. Алтийн потрепера от студа, и понеже нагълта вода, се закашля и инстинктивно запляска с ръце. Хелдън махаше с крака и държеше старата жена през кръста, за да не потъне.
— Опитайте се да не кашляте! Не бива да вдигаме никакъв шум. Преметнете дръжката на чантичката през врата си. Аз ще ви помогна.
— Мили Боже, какво правите?
— Тихо.
На около десетина метра от тях се поклащаше малка моторна лодка, вързана за пристана. Хелдън повлече Алтийн към нея, за да се скрият в сянката на корпуса й. Бяха изминали половината разстояние, когато вратата се отвори с трясък и оттам се показа някакъв мъж. Мощният прожектор в ръцете му заподскача в някакъв зловещ танц, когато русият се затича към пристана. Мъжът спря и насочи силния сноп светлина към водата. Въпреки мъчителната болка в крака Хелдън отчаяно се мъчеше да се добере до лодката.
Нямаше да успее — раненият крак бе твърде слаб, а и мокрите дрехи много й тежаха.
— Опитайте се да стигнете до лодката — прошепна тя. — Аз ще се върна обратно… той ще ме види и…
— Тихо! — прошепна старицата, отдели се от Хелдън, за да й е по-леко и започна припряно да маха във водата. — Това е той. Брат ви. Има пистолет. Побързайте.
— Не мога.
— Можете!
Подкрепяйки се една друга, те се добраха до лодката. Русият стоеше на пристана и методично обхождаше водната повърхност с прожектора. Снопът светлина я пробождаше като лазерен лъч на смъртоносно оръжие. Откриеше ли ги, върху тях мигновено щеше да се изсипе дъжд от куршуми.
Йохан бе отличен стрелец и сестра му го знаеше.
Ослепителният лъч се насочи към тях. Двете жени инстинктивно потопиха главите си във водата и се гмурнаха надолу. Когато светлината отмина, те вече бяха заплували зад лодката, а веригата се бе заплела в дрехите им. Двете се държаха за нея като за спасително въже, по което достигаше въздух до изтощените им дробове.
Тишина. Стъпки. Отначало бавни и отмерени, после по-бързи и далечни — Йохан фон Тиболт бе приключил проверката си. Вратата пак се отвори с трясък и отново се чуха гласове.
— Къде отиде тя?
— Вие сте се побъркали.
— А ти си вече мъртъв.
Из пристанището се разнесе изстрел и някой извика от болка. Последва втори изстрел… и тишина.
Минаха няколко минути. Двете жени се спогледаха в окъпаната в лунна светлина нощ. Очите на Хелдън фон Тиболт се насълзиха. Старицата докосна лицето й, без да продума.
Рев на двигател наруши ужасяващата тишина. Гумите на невидима за тях кола се завъртяха бясно и изтръгнаха камъчета от пътя. Двете жени си кимнаха и подкрепяйки се взаимно, се насочиха към пристана.
Изкачиха се запъхтяно по една стълба и известно време останаха коленичили в тъмнината.
— Странно — каза Алтийн, — но във водата се улових, че мисля за обувките си. Уплаших се, че може да ги изгубя.
— И изгубихте ли ги?
— Не. Което може би е още по-странно.
— Моите изчезнаха — разсеяно констатира Хелдън и се изправи. — Трябва да се махаме. Той може да се върне — тя погледна към сградата. — Не ми се иска да влизам вътре, но ще се наложи. Ключовете за колата са вътре. — Тя се наведе и помогна на старицата да се изправи.
Хелдън отвори вратата и веднага затвори очи. Мъжът лежеше проснат върху тезгяха, куршумът бе отнесъл половината му лице. В съзнанието й мигом изплува обезобразената глава на Клаус Фалкенхайм и й се прииска да изпищи. Но само прошепна:
— Mein Bruder…
— Хайде, дете. Трябва да побързаме! — За нейна изненада старата жена бе изрекла това с нетърпящ възражение тон. Тя бе видяла връзката ключове. — По-добре да вземем тяхната кола. Тази, с която аз дойдох, вече е под наблюдение.
Тогава Хелдън видя думата, написана ясно с дебел тебешир на пода под трупа.
— Не! Това е лъжа!
