заместник-управител бе наредил да го ескортират на север. Фактът, че никой не му възрази, потвърди предположението на евреина.
Яков се опита да си представи как щеше да бъде извършено убийството на Ноъл. Фон Тиболт и Кеслер щяха да бъдат далеч от мястото на престъплението. И двамата щяха да си осигурят алиби. За евентуалната екзекуция щяха да бъдат наети убийци, нямащи нищо общо с Волфсшанце. Никакви рискове нямаше да допуснат толкова скоро след срещата в банката. Убийците щяха на свой ред да бъдат убити от Sonnenkinder и всички следи към Волфсшанце щяха да бъдат заличени.
Така виждаше стратегията им Бен-Гадиз и трябваше да измисли как да й противодейства. Най-важното бе да се опази Ноъл по пътя за Цюрих. Щом веднъж стигнеше там, щяха да наложат своята стратегия. Имаше много начини да убиеш някого в големия град и Яков бе експерт по тях.
Пътуването започна и контрастратегията влезе в действие. В Женева Холкрофт бе наел тежка кола от „Бонфис“ — това бе най-скъпата фирма за автомобили под наем в Швейцария, която можеше да намери необикновена кола за необикновения клиент. Неговата бе брониран ролс-ройс, чиито гуми издържаха няколко спуквания.
На около километър и половина пред Ноъл бе Хелдън с едно невзрачно, но много маневрено рено, а Бен-Гадиз не изоставаше на повече от километър зад него със своето мазерати — кола, която масово караха заможните граждани на Женева. Развиваше висока скорост. Между Яков и Холкрофт бе полицейската кола с двама униформени служители, чиято задача бе да пазят Холкрофт и които не знаеха нищо.
— Колата им ще се повреди по пътя — каза евреинът, когато тримата разглеждаха пътната карта в хотелската стая на Ноъл. — Няма да ги жертват — твърде много въпроси ще възникнат. Мъжете от охраната наистина са полицаи. Записах си номерата на каските им и ги дадох на Литвак да ги провери. И двамата са за първа година в централното полицейско управление, което значи, че не са много опитни.
— Утре същите ли ще бъдат?
— Да. Заповядано им е да карат след теб, докато не ги сменят полицаи от Цюрих. Според мен някъде по пътя колата им ще се повреди, те ще се обадят на шефовете си в Женева и оттам ще им бъде наредено да се връщат. Така заповедта за охраняването ти ще бъде отменена.
— Значи те са само декор.
— Точно така. Всъщност те изпълняват известна функция. Докато са зад теб, ти си в безопасност. Никой нищо няма да се опита да ти направи.
Спускайки се по хълма, Ноъл погледна в огледалото и ги видя, докато натискаше спирачките на един широк полегат завой. По-надолу се появи и колата на Хелдън. След две минути тя щеше да намали и да го изчака, за да се виждат добре и после отново щеше да увеличи скоростта — това също бе част от плана. Преди три минути го бе направила. На всеки пет километра те трябваше да са сигурни, че другият се намира в зрителното му поле.
Искаше да си поговори с нея. Просто един обикновен тих разговор, в който да не се споменават опасности и смърт и да не се обсъждат стратегии, които трябва да бъдат избегнати. Но така можеха да си поговорят само след Цюрих.
Там щеше да има убийство — такова, каквото Холкрофт никога не си бе представял. Защото убиецът щеше да бъде самият той. Никой друг. Той имаше право да го извърши. Щеше да погледне Йохан фон Тиболт в очите и да му каже, че той ще умре.
Твърде много се бе засилил. Ядът му го бе накарал да натисне по-силно педала на газта. Той намали — най-малко сега бе моментът да помага на Фон Тиболт. Бе започнало да вали и полегатият път бе станал хлъзгав.
Яков се ядосваше на лекия сняг не защото затрудняваше шофирането, а защото намаляваше видимостта. Разчитаха единствено на зрителния контакт. За радиопредаватели не можеше да става и дума — щяха лесно да засекат сигналите им. Евреинът протегна ръката си и напипа това, което лежеше на седалката до него и което и Холкрофт имаше до себе си. То също бе част от контрастратегията, и то най- важната.
Експлозиви. Осем на брой. Четири от тях бяха обвити в пластмаса и щяха да избухнат точно три секунди след хвърлянето им, другите бяха противотанкови гранати. Имаше и две оръжия — американски армейски колт и карабина. И двете бяха заредени, със свалени предпазители, готови за стрелба. Всичко това бе купено чрез свръзките на Литвак в Женева, където такива арсенали можеха да се намерят в по-малки количества, отколкото терористите си мислеха, но много повече от това, което швейцарските власти предполагаха.
Бен-Гадиз се загледа през стъклото напред. Ако бяха планирали да го извършат на пътя, то скоро щеше да се случи. Полицейската кола на няколкостотин метра пред него щеше да спре поради авария. Може би киселината щеше да разяде клемите за точно определено време или коагулатор в радиатора щеше да задръсти маркучетата… имаше толкова много начини. Така или иначе полицейската кола щеше да изчезне и да изостави Холкрофт съвсем сам.
Яков се надяваше, че Ноъл е запомнил какво да направи, ако към него се приближи непозната кола. Трябваше да започне да криволичи по пътя, Яков щеше да даде газ и да забие спирачките на своето мазерати на няколко стъпки от колата. После щеше да хвърли експлозивите върху нея, а в ценните секунди до избухването им Холкрофт трябваше да се е отдалечил достатъчно. Ако зарядите бяха дефектни или се появеше някаква засечка, той щеше да използва гранатите.
Това щеше да е достатъчно. Фон Тиболт не би рискувал да изпрати повече от една кола. Някой залутал се по тези пътища шофьор можеше да стане неволен свидетел на инцидента, затова убийците трябваше да са истински професионалисти. Лидерът на Sonnenkinder не бе глупак — ако Холкрофт оцелееше по пътя за Кьониц, щеше да умре в Цюрих.
Точно в това се състоеше грешката на Sonnenkinder, помисли си евреинът със задоволство. Фон Тиболт не знаеше за Яков Бен-Гадиз. Който също не бе глупак и също бе професионалист. Американецът щеше да стигне до Цюрих, където Йохан фон Тиболт и Ерих Кеслер щяха да бъдат убити от изпълнен с гняв човек.
Яков отново изруга. Бе започнало да вали по-силно и снежинките ставаха по-големи. Снеговалежът едва ли щеше да продължи дълго, но в момента това допълнително усложняваше нещата. Не можеше да види полицейската кола! Къде бе изчезнала? Пътят се виеше в остри завои и от него излизаха многобройни отклонения. Полицейската кола я нямаше. Бе я изгубил от погледа си! Как бе могъл, за Бога?
Изведнъж тя се появи и той си отдъхна. Натисна педала на газта, за да се приближи. Не биваше да си позволява да отклонява вниманието си. Не се намираше в Симфоничната зала в Тел Авив. Не биваше да изпуска полицейската кола дори за миг.
Бе увеличил скоростта повече от необходимото. Стрелката на спидометъра показваше седемдесет и три километра — това бе твърде много за такъв път. Защо?
Защото се опитваше да намали разстоянието между него и полицейската кола от Женева, но шофьорът й караше все по-бързо, много по-бързо отпреди и навлизаше в завоите с голяма скорост, въпреки снеговалежа… за да се приближи до Холкрофт!
Да не би полицаите да бяха полудели? Бен-Гадиз впери поглед право напред, опитвайки се да проумее какво става. Нещо го притесняваше, без да знае точно защо. Какво правеха те?
И тогава той видя.
Багажникът на полицейската кола бе леко изкривен. Изкривен! А колата, която той бе следвал през последните три часа, бе съвсем здрава.
Това бе друга полицейска кола!
На една от отбивките, сред плетеницата от завои по радиопредавателя й бяха наредили да се отклони и друга бе заела мястото й. Това означаваше, че мъжете в колата бяха забелязали неговото мазерати и което бе много по-лошо, Холкрофт не предполагаше за съществуващата опасност.
Полицейската кола навлезе в един широк завой. Яков чу пронизителния вой на клаксона през вятъра и снега. Те даваха сигнал на Холкрофт. Вече се изравняваха с него.
— Не! Недей! — изкрещя Яков на стъклото, натисна клаксона с палците си, на завоя колата поднесе и той стисна здраво волана. Бе на петдесетина метра от полицейската кола и се спусна напред да я настигне. — Холкрофт! Недей!
