половина, но много преди обяд. Аз съм в 411-а.
Той застана пред вратата на апартамента в хотела. Беше осем и половина. Отвътре долитаха ядосани гласове. Фон Тиболт доминираше в споровете, гласът му бе рязък и издаваше склонност към насилие.
Насилие. Холкрофт пое дълбоко въздух и с усилие на волята си потисна инстинктите, които тази асоциация породи у него. Предстоеше му да се изправи пред убиеца на майка си и на баща си и да го погледне в очите, без да издава гнева си.
Почука на вратата, благодарен, че ръката му вече не трепери.
Вратата се отвори и той се вгледа в очите на убиеца на най-близките си хора.
— Ноъл! Къде беше? Търсихме те навсякъде.
— И аз правех същото — отвърна Холкрофт. Не се налагаше да си придава изморен вид, но едва овладя гнева си. — Цяла нощ я търсих. Никъде не я открих. Мисля, че тя не е пристигнала тук.
— Ще продължим да я търсим — каза Фон Тиболт. — Пийни си малко кафе. След малко ще тръгнем към банката. Скоро всичко ще свърши.
— Ще свърши, нали? — попита Ноъл.
Тримата седнаха от едната страна на дългата заседателна маса. Холкрофт бе в средата, Кеслер от лявата, а Фон Тиболт от дясната му страна. Срещу тях бяха двамата директори на Голямата Женевска банка.
Пред тях имаше купчина документи — еднакви за всеки, подредени в една и съща последователност. Разгръщаха страниците и четяха написаните по тях редове. Едва след около час ценният документ бе изчетен.
Имаше два допълнителни документа, чиято първа страница бе обрамчена в тъмносиньо. Директорът, който бе седнал отляво, заговори пръв:
— Надявам се, вие разбирате, че с оглед на размерите и целите на тази сметка Голямата Женевска банка не може да поеме отговорност за разпределянето на средствата, защото след отпускането им ние губим контрол върху тях. В документа е посочено съвсем ясно, че отговорността принадлежи в еднаква степен на тримата участника. Ето защо законът изисква всеки от вас да подпише, че предава правата и привилегиите си на другите двама сънаследници. Тези права и привилегии обаче не включват лично завещаната сума, която ще бъде прибавена към наследството ви в гореспоменатия случай. — Директорът сложи очилата си. — Моля прочетете текста пред вас, за да се уверите, че той съответства на това, което аз ви представих, и поставете подписите си над имената в присъствието на другите участници. После разменете листата, защото трите подписа трябва да фигурират във всеки комплект документи.
Те бързо прочетоха условието, подписаха го и си размениха листата. Когато Ноъл подаваше подписания документ на Кеслер, съвсем спокойно го попита:
— Знаеш ли, забравих да те питам нещо, Ерих. Къде е брат ти? Мислех, че ще дойде с теб в Женева.
— Тези притеснения съвсем ме объркаха, забравих да ти кажа — отвърна Кеслер усмихнато. — Някаква работа е забавила Ханс в Мюнхен. Сигурен съм, че ще се видим с него в Цюрих.
— Цюрих?
Ученият плъзна поглед покрай Холкрофт към Фон Тиболт.
— Ами да. Нали планираме да отидем там в понеделник сутринта?
Ноъл се обърна към Йохан.
— Не си ми споменавал такова нещо.
— Нямахме време да поговорим. Удобно ли ти е в понеделник?
— Не. Може би дотогава ще съм получил вест от нея.
— Какво?
— От майка ми. Или поне от Хелдън. И тя трябваше да се обади.
— А, да, разбира се. Сигурен съм, че и двете ще успеят да се свържат с теб.
Последният документ бе свързан с деблокирането на сметката. Данните бяха въведени в компютъра. След подписването на този документ кодовете щяха да бъдат перфорирани, средствата щяха да се обърнат в ликвидни и да се прехвърлят в банка в Цюрих.
И тримата подписаха. Директорът от дясната страна вдигна слушалката на телефона.
— Въведете в компютърна банка 11 следните цифри… Готови ли сте?… 6,1,4,4,2, пауза, 4,8,1,0,0… Моля ви, повторете. — Изслуша отговора и кимна. — Правилно. Благодаря ви.
— Приключихме ли? — попита колегата му.
— Да — отговори директорът. — Господа, от този момент сумата от седемстотин и осемдесет милиона щатски долара е прехвърлена на ваша обща сметка в Голямата Женевска банка в Цюрих. Нека мъдростта ви бъде като тази на пророците и нека Господ направлява решенията ви.
Навън, на улицата, Фон Тиболт попита Холкрофт:
— Какви са плановете ти, Ноъл? Нали знаеш, че все още трябва да действаме много предпазливо. Нахрихтендинст няма да приемат това така лесно.
— Да, знам… Плановете ми ли? Ще продължа да търся майка си. Тя все трябва да бъде някъде.
— Чрез моя приятел, първия заместник-управител, уредих полицейска охрана. Личната ти охрана ще отиде да те пази в „Екселсиор“, а нашата — в „Д’Акор“. Освен ако не искаш да се преместиш при нас, разбира се.
— Не ми се иска да си местя багажа — отговори Холкрофт. — Свикнах там. Ще остана в „Екселсиор“.
— Утре сутринта ли ще отидем в Цюрих? — попита Кеслер, оставяйки Фон Тиболт да вземе решението.
— Може би ще е по-добре да пътуваме отделно — каза Холкрофт. — Ако полицаите не възразят, аз бих искал да пътувам с кола.
— Чудесна идея, приятел — отвърна Фон Тиболт. — Полицията няма да има нищо против и е много по- разумно да пътуваме отделно. Ти ще пътуваш с влак, Ерих, аз със самолет, Ноъл ще вземе кола. Ще направя резервациите в „Колумбин“.
Холкрофт кимна.
— Ако до утре майка ми и Хелдън не ми се обадят, ще им оставя съобщение да ме търсят там — каза той. — Ще хвана такси — той забърза по улицата и сви зад ъгъла. Още една минута и гневът му щеше да избухне. Готов бе да убие Фон Тиболт с голи ръце.
Йохан каза тихо:
— Той знае. Не мога да определя точно колко, но знае.
— Защо мислиш така? — попита Кеслер.
— Отначало просто го почувствах, после вече бях сигурен. Попита за Ханс, а ти му отговори, че е в Мюнхен. Той знае, че това не е така. Снощи някакъв служител го е попитал дали да се обади в стаята на Ханс.
— Боже мой…
— Не се тревожи. Нашият американски приятел ще умре още по пътя за Цюрих.
ЧЕТИРИДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
Опитът за убийство на Ноъл — ако се опитаха да го убият още сега — щеше да бъде направен някъде по пътищата на север от Фриборг и на юг от Кьониц. Такова бе предположението на Яков Бен-Гадиз. Разстоянието между тях бе не повече от двайсет километра, но пътят минаваше през хълмиста местност и движението по него по това време на годината бе слабо. Беше зима и макар климатът да не бе алпийски, често падаха леки снеговалежи, пътищата не бяха от най-добре поддържаните и шофьорите ги избягваха. Но Холкрофт реши да не пътува по магистралите, а през малки градчета и селца под претекст, че иска да разгледа архитектурата им.
Всъщност Яков бе избрал маршрута, а Ноъл го бе представил на полицаите, на които лично първият
