тялото му. После някой го повлече по твърда повърхност, докато не се удари в бронята на кола.
Когато се опомни, вече седеше в колата и гледаше навън през предното стъкло. Зазоряваше се.
Седнал неподвижно в креслото и смазан от преживяното, той разтвори писмото от Алтийн и го прочете.
Скъпи мой Ноъл,
Едва ли ще се видим отново, но те умолявам да не скърбиш за мен. Може би по-късно ще имаш време за това, но не сега.
Правя това, което трябва, поради простата причина, че някой трябва да го извърши, а най-подходящият човек съм аз. Дори и да имаше някой друг, не съм сигурна, че щях да отстъпя онова, което се полага на мен.
Няма да кажа нищо за лъжата, с която живях повече от трийсет години — Бен-Гадиз, новият ми приятел, ще ти обясни подробно всичко. Искам само да кажа, че през цялото време аз не съм подозирала за съществуването й, нито -о, всемогъщи Боже, за ужасната роля, която ти е била отредена.
Израснах в друго време, когато дълговете бяха назовавани с истинските им имена, а честта не се смяташе за анахронизъм. Готова съм да платя своя дълг с надеждата да възвърна частица от достойнството си.
Ако не се видим повече, искам да знаеш, че ти донесе много радост в живота ми. Ако някой се нуждае от доказателство, че човек може да бъде по-добър от предците си, трябва да те опознае, за да се увери в това.
Ще завърша с няколко думи за приятелката ти Хелдън. Тя е чудесната дъщеря, която бих искала да имам. Прочетох го в очите й, разбрах го по силния й дух. Познавам я само от няколко часа, но за това кратко време тя ми спаси живота, жертвайки своя. Вярно е, че често осъзнаваме целия си живот в момент на особено проникновение. На нея дължа осъзнаването на много неща, за което съм й благодарна и я обичам.
Бог да те благослови, мой скъпи Ноъл.
С обич: Алтийн
Холкрофт вдигна глава към Яков, който стоеше до прозореца в апартамента, загледан в сивата дрезгавина на ранното зимно утро.
— Какво не би оставила да направи друг? — попита той.
— Да се срещне с брат ми — отвърна Хелдън от другия край на стаята.
Ноъл стисна юмрук и затвори очи.
— Бен-Гадиз каза, че е заповядал да те убият.
— Не само мен. Той уби много хора.
Холкрофт се обърна към евреина.
— Майка ми пише, че вие ще ми обясните за лъжата.
— Оставям това на Хелдън. Знам голяма част от историята, но тя я знае цялата.
— Затова ли отиде в Лондон? — попита я Ноъл.
— Затова отпътувах от Париж, но не отидох в Лондон, а в едно малко селце до езерото Нюшател.
Тя му разказа онова, което бе научила от Вернер Герхарт за Волфсшанце, за двете страни на монетата. Тя се опитваше да си спомни всяка дума, изречена от последния от Нахрихтендинст.
Когато свърши, Холкрофт стана от креслото.
— Значи през цялото време аз съм бил една марионетка, която те са използвали за тайния си план. Аз съм бил инструмент в ръцете на фалшивата Волфсшанце.
— За тях си бил шифърът, който отключва трезорите за Sonnenkinder — отвърна Бен-Гадиз. — С твоето участие те могат да постигнат всичко по легален начин. Толкова голяма сума не може да се отпусне, ако не бъдат спазени всички изисквания на закона. Волфсшанце никога не би се опълчила срещу закона и затова е била измислена тази гениална лъжа.
Ноъл бе застанал до вратата на спалнята и гледаше в стената. На слабата светлина десенът на тапетите беше неясен, малките му кръгчета сякаш взаимно се поглъщаха и изчезваха. Поради приглушената светлина или преумореното му зрение те започнаха да се въртят, после се превърнаха в малки черни точки, които изчезнаха и само след миг големите кръгове отново се появиха. Кръгове, кръгове от измама. В тези извити линии нямаше частица истина, а само измама. Само лъжи!
От гърлото му се изтръгна вик, започна да блъска яростно с юмруци по стената, единственото му желание беше да унищожи тези ужасни кръгчета.
Нежни ръце го докоснаха.
Един изстрадал мъж го бе призовал и този мъж бе лъжец. Къде бе той? Какво бе направил.
В очите му се появиха сълзи, очертанията на кръгчетата се размазаха и десенът на тапетите се превърна в мътно петно. Хелдън го бе прегърнала, бе навела главата му до своята и бършеше сълзите му с нежните си пръсти.
— Скъпи мой. Единствени мой, любими…
— Аз… ще… ги убия! — чу се да вика той и непоколебимостта на изреченото го ужаси.
— Ще убиваш! — отговори друг глас — силен и плътен, и думите отекнаха в съзнанието му. Това бе Яков Бен-Гадиз; той бе дръпнал Хелдън настрана, бе обърнал Ноъл и бе приковал раменете му към стената. — Ще убиваш!
Холкрофт се опита да съсредоточи замъгления си поглед и да овладее треперенето на тялото си.
— Ти не искаше да я видя и се опита да ме спреш!
— Но знаех, че няма да мога — отвърна тихо Яков. — Разбрах го, когато те видях как се хвърли към прозореца. Малцина са така добре обучени като мен, но в теб има нещо изключително. Не ми се ще да мисля какво би станало, ако бяхме врагове и се радвам, че не сме.
— Не те разбирам.
— Поверявам ти решението на Хар Ша’Алав. То изисква проява на невероятна дисциплина, на която ти си способен. Ще ти призная нещо — аз не бих се справил на твое място, но може би ти ще издържиш.
— За кое?
— Да се срещнеш с тях в банката. С убийците на майка ти, с човека, който заповяда да бъдат убити Хелдън и Ричард Холкрофт преди това. Изправи се лице в лице с тях. Подпиши документите.
— Ти си полудял! По дяволите, съвсем си откачил!
— Не съм! Проучихме клаузите на закона. Трябва да подпишеш, че си съгласен след евентуалната ти смърт правата и привилегиите ти да бъдат прехвърлени на другите двама наследници, което е все едно сам да подпишеш смъртната си присъда. Но ти подпиши! Това няма да е твоята смъртна присъда, а тяхната!
Ноъл се вгледа в тъмните молещи очи на Яков и отново прочете в тях истината. Известно време никой не продума и постепенно Холкрофт усети, че възвръща самообладанието си. Бен-Гадиз пусна раменете му; той бе дошъл на себе си.
— Те ще ме търсят — наруши мълчанието Ноъл. — Мислят, че съм отишъл в апартамента на Фон Тиболт.
— Точно така си направил. Аз не поставих нишките обратно на вратата. Видял си, че там няма никой и си си тръгнал.
— А после къде съм отишъл? Те ще ме разпитват.
— Познаваш ли добре града?
— Не много.
— Тогава си чакал таксита, обикалял си покрай езерото, ходил си до няколко кея и си разпитвал дали не са виждали майка ти там. Би било съвсем логично да постъпиш така, нали? Сигурно смятат, че си изпаднал в паника.
— Вече е седем и половина — каза Ноъл. — Остават още час и половина. Ще се върна в хотела. Ще се видим след срещата в банката.
— Къде? — попита Яков.
— Наеми стая в „Екселсиор“, използвай фиктивно име на семейна двойка. Иди там след девет и
