Яков не можеше да остави повече Ноъл да блъска и да вика пред вратата. Шумът всеки момент щеше да предизвика нечие любопитство.
Евреинът завъртя ключа и се долепи до стената. Вратата се отвори с трясък и високата фигура на американеца се появи в рамката й. Той нахълта в стаята с ръце пред тялото, сякаш очакваше някой да го нападне.
— Фон Тиболт? Къде си?
Холкрофт очевидно се смути и обърка от тъмнината. Бен-Гадиз безшумно излезе от едната му страна със запалено фенерче в ръка. Той заговори бързо, сливайки думите:
— Фон Тиболт не е тук и аз нямам лоши намерения към теб. Ние не сме врагове.
Холкрофт се изви встрани, готов за отбрана.
— Кой си ти? Какво по дяволите правиш тук? Запали лампата!
— Не бива да паля! Само ме изслушай.
Американецът пристъпи ядосано напред. Яков го заслепи със зелен сноп светлина и го принуди да прикрие лицето си с ръка.
— Изключи го!
— Не, първо ме изслушай.
Холкрофт замахна с крак и удари Бен-Гадиз в коляното, после се хвърли напред със затворени очи, опитвайки се да хване евреина.
Яков се наведе, изправи се рязко и удари с рамо американеца в гърдите, но Холкрофт продължи атаката си. Той заби коляно в слепоочието на Бен-Гадиз, а юмрука си — в лицето му.
Не биваше да оставят следи от кръв по пода. Яков пусна фенерчето и хвана ръцете на американеца. Силата на другия го изуми; той му изкрещя толкова силно, колкото в случая бе възможно:
— Трябва да ме изслушаш! Аз не съм от враговете ти. Имам новини от майка ти. Нося писмо, написано от нея. Тя е при мен.
Американецът се опитваше да разхлаби хватката.
— Кой си ти?
— Нахрихтендинст — прошепна Бен-Гадиз.
При споменаването на това име Ноъл сякаш подивя. Той изрева, краката и ръцете му сякаш се превърнаха в здрави лостове, с които той заудря навсякъде и чиито атаки евреинът не можеше да отблъсне.
— Ще те убия…
Яков нямаше друг избор. Той проби плътната атака от удари и пръстите му стиснаха врата на американеца, а палецът му се заби върху издутите вени на опънатата му шия. Напипа някакъв нерв и го притисна с всичка сила. Холкрофт загуби съзнание.
Ноъл отвори очи в тъмната стая. Единственото нещо, което разсейваше мрака, бе подпряното до стената фенерче, чиято зелена светлина го бе заслепила преди малко. Щом го видя, отново го обзе гняв.
Някой го притискаше към пода, забил коляно в рамото му и насочил дулото на пистолет в главата му. В гърлото си все още усещаше мъчителна болка, но въпреки това се заизвива и се опита да се изправи и да се дръпне встрани от оръжието. Мускулите на врата му не удържа на усилието, Ноъл се отпусна назад и чу силния шепот на мъжа, който се бе надвесил над него.
— Опитай се да помислиш — ако бях твой враг, щях вече да съм те убил. Не можеш ли да го проумееш?
— Но ти си мой враг! — отвърна Ноъл; гърлото му бе така наранено, че едва говореше. — Ти си Нахрихтендинст. Враг на Женева… и мой личен враг!
— Първото е абсолютно вярно, но не и второто.
— Лъжеш!
— Помисли малко! Защо не дръпнах спусъка? Така щях да спра и Женева, и теб; сметката щеше да остане блокирана. Ако съм ти враг, какво ми пречи да ти пръсна черепа? Не бих те използвал като заложник, защото няма смисъл. Ти трябва да присъстваш там. Така че за мен няма никаква полза да те оставя да живееш… ако съм ти враг.
Холкрофт се опита да вникне в смисъла на чутото, но напразно. Единственото му желание бе да удари мъжа, който го бе пленил.
— Какво искаш? Къде е майка ми? Каза, че у теб има нейно писмо.
— Първо искам да се махна оттук. И то с теб. Заедно ще постигнем онова, което Волфсшанце винаги е смятала невъзможно.
— Волфсшанце?… Какво ще направим?
— Ще се възползваме от защитата на закона. Ще поправим злото.
— Злото… Който и да си ти, със сигурност не си с всичкия си!
— Трябва да научиш за решението на Хар Ша’Алав. Разпределянето на милионите трябва да стане под контрола ни. Ще се борим с тях. Навсякъде. Това е единственото доказателство, което мога да ти дам — Яков Бен-Гадиз свали дулото от главата на Ноъл. — Ето ти пистолета ми — каза той и го подаде на Холкрофт.
Ноъл се вгледа в лицето на непознатия на фона на странните сенки, които плуваха през зловещата зелена светлина. Видя очите на човек, който говори истината.
— Помогни ми да стана — помоли той. — Има задно стълбище. Знам как се стига до него.
— Първо трябва да пооправим тук. Трябва да оставим стаята както беше преди.
Нищо не е като преди…
— Къде отиваме?
— В един апартамент на Рю де ла Пе. Писмото е там. Жената също.
— Жената?
— Сестрата на Фон Тиболт. Той мисли, че тя е мъртва. Заповядал е да я убият.
— Хелдън?
— После ще говорим.
ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
Те се спуснаха надолу по уличката към Рю де Гранж, където евреинът бе паркирал колата си. Качиха се; Бен-Гадиз седна зад волана. Холкрофт се държеше за гърлото; болеше го толкова силно, сякаш вените му бяха разкъсани.
— Не ми остави никакъв избор — Яков забеляза страданието му.
— А ти ми даде възможност да избирам. Даде ми пистолета си. Как се казваш?
— Яков.
— Какво е това име?
— Еврейско, както Джейкъб. Бен-Гадиз.
— Бен кой?
— Гадиз.
— Испанско ли е?
— Сефарадско — отговори Яков. Колата профуча през кръстовището надолу по улицата към езерото. — Родителите ми са имигрирали в Краков през първата година на века. — Яков зави вдясно и се озоваха на непознат площад.
— Помислих си, че ти си братът на Кеслер — каза Холкрофт. — Лекарят от Мюнхен.
— Не знам нищо за никакъв лекар.
— Той е някъде тук. Когато отидох в „Д’Акор“, на рецепцията ми дадоха ключа от апартамента на Фон Тиболт, после ме попитаха дали искам да позвънят в стаята на Ханс Кеслер.
— Какво общо имам аз с това?
— Служителят знаеше, че братята Кеслер и Фон Тиболт са вечеряли заедно в апартамента на Йохан. Той бе останал с впечатлението, че Ханс е още там.
