— Чакай малко! — прекъсна го Яков. — Брат му набит мъж ли е? Нисък и силен?
— Нямам представа. Възможно е. Кеслер ми бе споменал, че е футболист.
— Мъртъв е. Майка ти ни каза. Фон Тиболт го е убил. Мисля, че е бил ранен от приятеля ти Елис и те са решили, че е рисковано той да продължи с тях.
Ноъл се втренчи в евреина.
— Искаш да кажеш, че той е направил това с Уили? Убил го е и е намушкал с нож цялото му тяло?
— Само предполагам.
— О, Боже!… Кажи ми за майка ми. Къде е тя?
— По-късно.
— Сега!
— Ей там има телефон. Трябва да се обадя в апартамента. Хелдън е там — Бен Гадиз спря до бордюра.
— Казах сега! — Холкрофт насочи пистолета към Яков.
— Ако искаш да ме убиеш — каза Яков, — аз заслужавам да умра, ти също. Бих искал ти да се обадиш, но нямаме време за емоции.
— Имаме колкото време ни е нужно — каза Ноъл. — Срещата в банката може да се отложи.
— Банката? Голямата Женевска банка?
— Да, в девет часа сутринта.
— Боже мой! — Бен Гадиз сграбчи Холкрофт за рамото и заговори съвсем тихо, като човек, който се молеше за нещо много по-ценно от живота си. — Дай шанс на решението на Хар Ша’Алав. Друга такава възможност няма да има. Повярвай ми. Убил съм много хора и нямаше да се поколебая да убия и тебе. Трябва да знаем какво става във всеки един момент. Хелдън може да е научила нещо.
Ноъл отново се вгледа в лицето му.
— Обади се. Кажи й че съм тук и очаквам обяснения и от двама ви.
Те профучаха с бясна скорост покрай портите на имението. От рева на двигателя кучето се събуди, но нито шофьорът, нито мъжът до него обърнаха внимание на сърдития му лай. Пътят извиваше наляво. Колата намали, отби от банкета и плавно спря в шубрака.
— Кучетата улавят шума от рязкото спиране на кола. Декресчендото повече ги затруднява.
— Музикант ли си?
— Бях цигулар.
— Добър ли?
— Свирех в Телавивския симфоничен оркестър.
— Какво те накара…
— Намерих си по-подходяща работа — прекъсна го Бен-Гадиз. — Слизай бързо. Махни си шлифера, вземи само револвера. Затвори вратата, без да вдигаш шум. Къщата остана доста зад нас, но ще я намерим.
Имението бе заградено с дебела тухлена стена с бодлива тел отгоре. Яков се покатери на едно дърво, за да огледа стената и телта.
— Няма алармени сигнализации — каза той. — Дребни животни биха ги задействали твърде често. Но телта е широка около две стъпки. Ще трябва да я прескочим.
Евреинът слезе от дървото, наведе се до стената и сви ръце пред себе си.
— Стъпи тук — нареди той на Ноъл.
Невъзможно бе да се избегне навитата бодлива тел отгоре — всеки сантиметър бе покрит с нея.
С големи усилия Ноъл опря върха на левия си крак на ръба на стената, отблъсна се, прескочи зловещата тел и се спусна на земята. Сакото му бе раздрано, а глезените му силно ожулени, но все пак бе успял да преодолее препятствието. Той се изправи; не обръщаше внимание нито на тежкото си дишане, нито на болката в гърлото и краката. Ако непознатият, който бе говорил с Хелдън, им бе дал вярна информация, Алтийн бе някъде тук, на няколкостотин метра от него.
Върху стената се появи силуетът на евреина, подобен на огромна птица в нощното небе. Той прескочи телта, тялото му се изви и полетя към земята. Превъртя се веднъж като акробат, който знае как да посрещне удара и се изправи до Ноъл. Вдигна ръка и си погледна часовника.
— Наближава шест. Скоро ще съмне. Трябва да побързаме.
Тръгнаха през гората, промушваха се през клоните и преплетените листа. Накрая намериха неасфалтирания път към къщата за приеми. В далечината слабо се виждаха светлините на малките й катедрални прозорци.
— Спри! — заповяда Бен-Гадиз.
— Какво има? — Яков бе сграбчил Ноъл за рамото, после се хвърли върху него и го събори на земята. — Какво правиш?
— Тихо. Нещо става в къщата. Има хора.
Ноъл започна да се взира през тревата към къщата, която сега бе на не повече от стотина метра. Той не видя фигури в прозорците и не усети никакво раздвижване.
— Нищо не виждам.
— Виж как светлините леко примигват. Пред лампите се движат хора.
Холкрофт видя това, за което Бен-Гадиз му говореше. Наистина имаше сенки, макар движението им да бе слабо доловимо. Не всеки, особено изморен от тичане човек, би ги забелязал, но те бяха там.
— Прав си — прошепна той.
— Ела — каза Яков. — Ще минем през гората и ще се приближим отстрани.
Тръгнаха през гората и излязоха на едно малко игрище за крикет. Вратичките на игрището бяха студени, а острата трева сякаш бе настръхнала в зимната нощ. Зад него светеха прозорците на къщата.
— Ще притичам и ще ти дам сигнал да ме последваш — прошепна Яков. — И запомни — никакъв шум.
Евреинът се спусна през игрището, клекна до един от прозорците и застина там неподвижно. Какво се бе случило?
Защо не му даваше знак?
Холкрофт не можеше да чака повече. Той се надигна и притича през тревата.
Евреинът се обърна и го погледна гневно:
— Връщай се назад! — прошепна той.
— Какви ми ги говориш? Тя е вътре!
Бен-Гадиз хвана Холкрофт за раменете и го блъсна.
— Казах ти назад! Трябва да се махнем оттук…
— Върви по дяволите! — Ноъл замахна силно и се освободи от ръцете му, втурна се към прозореца и погледна вътре.
За миг светът около него рухна. Някаква огромна празнина зейна в съзнанието му. Искаше му се да закрещи, но от устата му не излезе никакъв вик; изпълваше го абсолютен див ужас, който нито можеше да бъде осмислен, нито изразен по някакъв начин.
В слабоосветената стая, извито настрани върху облегалката на кресло, лежеше мъртвото тяло на майка му. Благородното й изразително лице сега бе обляно в кръв, която се спускаше на тънки струйки по набръчканата й кожа.
Ноъл вдигна ръце; мощните вълни на отприщената в него енергия пронизаха цялото му тяло. Въздухът около него сякаш пулсираше. Юмруците му се стрелнаха към стъклата на прозореца.
Но удар не последва. Една ръка го хвана през гърлото, друга затисна устата му, после сякаш две огромни пипала дръпнаха главата му в прахта така, че дишането му едва не секна. Усети същата остра мъчителна болка в гърлото и то отново пламна.
Движеше се нанякъде, без да знае как и защо. През лицето го шибаха клони, две ръце го тласкаха напред в тъмнината. Не можеше да каже колко време продължи това състояние на хаотични възприятия, но накрая пред него се изправи каменна стена. Някой излая в ухото му:
— Стани! Прехвърли се през телта!
Дойде на себе си, когато острите метални върхове раздраха дрехите, ожулиха кожата му и се забиха в
