навсякъде, госпожо Холкрофт. Не можете ли да го разберете? Трябва да го проумеете, преди да напуснете този свят. Дори и да останете жива, нищо не бихте могли да промените. Не можете да ни спрете. Никой няма да ни спре.
— Ще ви спрем, защото сте затънали в лъжи! Оплитате всичко в лъжи и когато ви разкрият, убивате… Такива бяха методите ви и преди…
— Лъжите служат само за оправдание. Смъртта често е разрешението на обезпокоителни проблеми, които пречат на възхода.
— А тези проблеми обикновено са хора.
— Естествено.
— Вие сте най-презряното същество на земята. Истински маниак!
Тинаму пъхна ръка в джоба на сакото си.
— Така правите задължението ми приятно — каза той, изваждайки пистолета си. — Една друга жена ми бе казала съвсем същото. Тя бе твърдоглава като вас. Изпратих куршум в главата й през прозореца на кола. Нощем. В Рио де Жанейро. Тази жена беше майка ми. Нарече ме маниак, а делото ни презряно. Тя така и не разбра колко важно е каузата ни да успее и каква красота има в нея. Дори се опита да ни попречи. — Той насочи пистолета. — Няколко старци, предани любовници на уличницата — ме заподозряха в убийството й. Подозираха, че съм я убил и с жалките си възможности се опитаха да ме обвинят. Представяте ли си? Да обвинят мен! Звучи толкова сериозно. Това, което те не разбраха, бе, че контролираме съдилищата. Никой не може да ни спре.
— Ноъл ще ви спре! — извика Алтийн, ръката й едва забележимо се прокрадваше към скритото от едната й страна оръжие.
— След ден или два синът ви ще бъде мъртъв. Ако не го убием ние, други ще го направят. Оставил е следа в твърде много убийства и няма да успее да докаже невинността си. В Ню Йорк някой е прерязал гърлото на бивш член на британското разузнаване. Последният му разговор е бил с него. Мъж на име Граф бе убит в Рио, а преди това синът ви го е заплашвал. Снощи загина строителен инженер на работа в Карибския басейн; той също свърши с прерязано гърло. Предавал е поверителни съобщения на Ноъл Холкрофт от Рио до Париж. Утре сутринта детективът от нюйоркската полиция ще бъде заклан на улицата. Документите по делото, което го е обсебило напоследък, ще бъдат доста изменени, но обектът на разследването ще остане същият — Ноъл Холкрофт. Всъщност за Ноъл ще бъде много по-добре да го убием веднага. Така или иначе за него спокойният живот свърши. — Фон Тиболт вдигна пистолета и бавно изпъна ръката си, прицелвайки се в главата на Алтийн Клаузен. — Нали виждате, госпожо, невъзможно е да ни спрете. Ние сме навсякъде.
Алтийн изведнъж се изви настрани и хвана револвера.
Йохан Фон Тиболт натисна спусъка. После го дръпна отново. И отново.
След като бе проветрил стаите, Яков Бен-Гадиз подреди всичко в апартамента на Фон Тиболт така, че да не останат следи от влизането му. Ако можеше Клаус Фалкенхайм да го види отнякъде, нямаше да повярва на очите си, че задачата е така блестящо изпълнена. Намерете списъка с имената. Щом имате имената, ще можете да изобличите плана. Спрете разпределянето на милионите. Обезглавете Sonnenkinder. Такива бяха инструкциите на Фалкенхайм.
Но лидерите в Хар Ша’Алав бяха измислили друга стратегия. Те възнамеряваха да запознаят Фалкенхайм с нея, но така и не успяха. Бяха я нарекли „Решението на Хар Ша’Алав“.
Тя криеше доста рискове, но можеше да ги доведе до желаната цел.
Да се намери списъкът и да се осъществи контрол върху разпределянето на милионите. Да не се изобличава планът, а да се откраднат предвидените за него средства. Да се използва огромното богатство за борба със Sonnenkinder. Навсякъде.
Стратегията не бе обмислена в детайли, защото не разполагаха с достатъчно информация. Но сега Яков знаеше онова, което им бе нужно. От тримата наследници, които щяха да се представят в банката, единият се различаваше от другите двама.
Първоначално Волфсшанце са смятали, че Ноъл Холкрофт е подходящ за главната роля в плана им, но накрая той щеше да се окаже причината за неговия провал.
Фалкенхайм е мъртъв, мислеше си Яков. Лидерите от Хар Ша’Алав също. Не оставаше никой друг освен него и той сам трябваше да вземе решение.
Решението на Хар Ша’Алав.
Осъществимо ли беше то?
Той щеше да узнае отговора в следващите двайсет и четири часа.
Погледът му обходи всеки предмет в стаята. Всичко бе на мястото си, точно така, както го бе заварил и преди. Единствената разлика беше, че сега в куфарчето му имаше единайсет снимки, които бяха началото на края на Волфсшанце. Единайсет страници с имената на най-силните и най-преданите Sonnenkinder по света. Мъже и жени, които трийсет години бяха пазили жива нацистката лъжа.
Никога повече.
Яков вдигна куфарчето си. Предстоеше му отново да сложи нишките върху външната врата и…
Изведнъж някакъв шум отвън прекъсна мислите му и той застина. Някой тичаше по коридора и макар стъпките му да глъхнеха в мокетените пътеки, все пак се чуваха достатъчно ясно. Те приближиха стаята и изведнъж спряха. Последва пауза, а след нея звукът от вкарването на ключ в ключалката. Някой започна яростно да се мъчи да завърти и ключа, и топчестата дръжка, но ключът отвътре пречеше. По вратата, само на сантиметри от Бен-Гадиз, яростно задумка юмрук.
— Фон Тиболт! Отвори!
Това бе американецът. Само след секунди щеше да разбие вратата.
Кеслер допълзя до леглото, хвана се за таблата и изтегли едрото си тяло върху него. От силата, с която Холкрофт го бе блъснал, очилата му изхвърчаха. След няколко минути щеше да стане и да ги потърси, но сега трябваше да анализира положението и да реши какво да предприеме.
Холкрофт щеше да отиде в „Д’Акор“, за да се срещне очи в очи с Йохан — друго в момента не му оставаше. Но Йохан не бе там и съвсем не бе сега моментът американецът да вдига скандали.
Нямаше да се стигне дотам, помисли си Кеслер и се усмихна въпреки тревогите си. Холкрофт просто трябваше да получи достъп до апартамента на Фон Тиболт. Един обикновен хотелски ключ можеше да реши всичките им проблеми. Американецът щеше да отвори вратата на спалнята. Щом я отвореше, щеше да припадне и проблемът изчезваше.
С помощта на противоотрова и ледени компреси щяха да го свестят за срещата в банката; щяха да му дадат най-малко десет обяснения. Трябваше да го оставят да намери ключа от апартамента на Йохан.
Служителите на „Д’Акор“ не биха му го дали по молба на друг гост на хотела. Съвсем друго би било, ако първият заместник-управител им нареди. Фон Тиболт бе негов личен приятел и всичките му желания трябваше да се изпълняват.
Кеслер вдигна слушалката.
Хелдън куцаше из стаята, опитвайки се да преодолее болката в крака си. Тя бе ядосана, че я оставиха тук сама, без никакви задачи, но си даваше сметка, че това бе най-разумното. Евреинът бе почти сигурен, че Ноъл няма да звънне, но те все пак трябваше да предвидят и тази възможност. Според Яков те държаха Холкрофт в изолация и задържаха съобщенията му; и все пак имаше някакъв малък шанс…
Телефонът иззвъня.
На Хелдън й се стори, че пулсът ще да разкъса гърлото й. Тя преглътна и отиде да вдигне слушалката. О, Господи! Дано е Ноъл!
Гласът бе непознат, а човекът не пожела да се представи.
— Госпожа Холкрофт бе закарана в имение на тринайсет километра южно от града. Ще ви кажа как се стига дотам.
Хелдън записа инструкциите му. Накрая непознатият добави:
— На главната порта има охрана. С обучено куче.
