токове кънтяха по каменните плочи. Той се приближи до старицата, седнала в другия край на първия ред пейки.
— Госпожа Алтийн Холкрофт?
— Да.
— Моля, елате с мен, мадам.
— Мога ли да попитам защо?
— Аз ще ви отведа при господин Тенисън.
— Това необходимо ли е?
— Приемете го като жест на внимание от страна на градската община.
Възрастната жена се изправи и тръгна след униформения. Щом се отправиха към двойната врата, още четирима полицаи заеха позиция от двете й страни. Никой не можеше да премине оттам без тяхно позволение.
Навън при спрялата до бордюра полицейска кола стояха още двама униформени. Този, който бе откъм предната страна, й отвори вратата. Алтийн се качи вътре, придружителят й се обърна към подчинените си:
— Инструкциите са: в следващите двайсет минути никакви частни автомобили или таксита да не тръгват от гарата. Ако някой не изпълни заповедта, запишете номера му и ми съобщете по радиото.
— Да, сър.
— Ако всичко е наред, хората могат да се върнат към обичайните си задължения след двайсет минути. — Полицаят влезе в колата и запали двигателя.
— Къде отиваме?
— В имението на първия заместник-управител на Женева. Сигурно господин Тенисън е много важна личност.
— Да, по много причини — отвърна тя.
Фон Тиболт чакаше седнал зад волана на черната лимузина. Бе паркирал на около петдесетина метра от наклонения път от северната страна на гарата, без да изключва двигателя. Той видя как полицейската кола тръгна, почти веднага сви надясно и изчака двамата полицаи да заемат позициите си.
Фон Тиболт подкара по улицата. Щеше да следва полицейската кола на дискретно разстояние и да следи дали някой няма да прояви интерес към нея. Бе предвидил всякакви изненади — включително и това старицата да е скрила в дрехите си електронен радиокомпас, чиито сигнали биха ориентирали нает от нея преследвач.
Последното препятствие пред Волфсшанце щеше да бъде елиминирано до един час.
Яков Бен-Гадиз застана пред вратата на Фон Тиболт, на която висеше табела „НЕ ВЛИЗАЙ“, наведе се и отвори куфарчето си. Той извади нещо подобно на фенерче, включи го и то светна съвсем слабо в бледозелено. Насочи светлината в долния ляв край на вратата, после я плъзна нагоре и прегледа цялата рамка. Търсеше някакви фини нишки или косми, които като миниатюрна алармена инсталация биха предупредили обитателя на стаята, че някой е влизал. Светлината му показа една нишка на прага, три отстрани и една отгоре. Яков извади малка игла от дръжката на фенерчето, внимателно докосна с нея дървото в основата на всяка нишка. С просто око не би могъл да види как точно са закрепени, но зелената светлина му показваше и най-малката неравност на повърхността. Той отново коленичи и извади от куфарчето малък метален цилиндър. Това беше изключително фин електронен шперц, разработен в лабораториите за борба с тероризма в Тел Авив.
Яков внимателно допря цилиндъра до ключалката и той вместо ключ задейства езичето на бравата. Тя изщрака, мъжът бавно прокара пръстите на лявата си ръка по краищата на вратата, за да прибере нишките. Той я отвори леко, вдигна куфарчето, влезе вътре и затвори след себе си. До стената имаше малка масичка, на която внимателно постави нишките, натисна ги с цилиндъра и пак включи фенерчето.
Погледна часовника си. За не повече от трийсет минути трябваше да отстрани всички сигнализации, поставени от Фон Тиболт и да открие списъка на Sonnenkinder. Нишките на вратите бяха добър знак. Едва ли щяха да са там без основателна причина.
Той огледа всекидневната с помощта на фенерчето. Вратите на двата дрешника и на спалнята бяха затворени. Яков отхвърли възможността в дрешниците да има нещо — те не бяха заключени и в рамките на вратите им нямаше нишки или други знаци.
Доближи вратата на спалнята и плъзна лъча по краищата й. Не се виждаха нишки, но имаше нещо друго. На около две стъпки от пода, между рамката и вратата Бен-Гадиз откри с фенерчето малка жълта светеща плочка. Той веднага разбра какво бе това — миниатюрна фотоклетка, свързана с друга, поставена навътре в ръба на вратата.
При отварянето на вратата контактът между двете щеше да се прекъсне и да се задейства алармената сигнализация. Това бе най-сигурната защита, която съвременната технология предлагаше. Нейното действие не можеше да се блокира по никакъв начин. Яков ги бе виждал и преди — малки клетки с вградени броячи. Щом се монтираха, трябваше да останат на мястото си, докато не изтече времето, за което са настроени — обикновено не по-малко от пет часа. Никой, дори и онзи, който ги бе сложил, не можеше да ги извади оттам по-рано.
Това означаваше, че Йохан фон Тиболт знае как да прекъсне контакта, за да влезе в стаята. Той сигурно е предвидил обстоятелства, които биха го накарали да премине през алармената сигнализация.
Как ли действаше тя? Яков изключи вероятността за звуков сигнал, защото всеки силен шум би привлякъл вниманието към стаята. Радиосигналите пък имаха твърде малък обхват.
Алармата сигурно действа в близост до пазения обект посредством нещо, което да спре крадеца и от което Фон Тиболт знае как да се предпази.
Електрическият шок не бе благонадеждно средство. Действието на киселината не можеше да се контролира — тя можеше да причини на Фон Тиболт трайно увреждане или дори да го обезобрази. Дали не изпускаше някакъв газ? Или пара?
Токсично вещество. Отровни изпарения. Токсични пари. И то толкова силни, че влезлият да изпадне в безсъзнание, когато ги вдиша. Кислородната маска можеше да послужи като предпазно средство срещу действието им. С такава маска Фон Тиболт можеше да влиза в стаята, когато си поиска.
Сълзотворен газ и мейс бяха често срещани средства в занаята на Яков. Той се върна до куфарчето си, коленичи и извади една кислородна маска с малка метална кутия кислород. След като си я сложи, се върна до вратата. Отвори я рязко и отстъпи назад.
Силна струя пара изпълни рамката на вратата, после за няколко секунди се разнесе, без да остави никаква следа. Бен-Гадиз почувства съвсем слабо смъдене в очите. Дразнещият ефект не повлия на зрението му, но Яков знаеше, че ако бе вдишал химикалите, които причиниха паренето, дробовете му щяха веднага да се възпалят и той щеше да изпадне в безсъзнание. Това бе доказателството, което търсеше: списъкът на Sonnenkinder бе скрит някъде в стаята.
Той мина покрай един триножник, от който стърчеше цилиндричен контейнер с газ. Влезе в стаята и за да премахне напълно следите от парите, отвори прозореца. Студеният вятър веднага нахлу вътре и развя завесите.
Бен-Гадиз се върна във всекидневната, взе куфарчето, отиде отново в спалнята и започна търсенето. Извади един малък скенер за метал със светеща скала, защото предполагаше, че списъкът се съхранява в огнеупорна стоманена кутия. Първо провери леглото и около него, после тръгна из стаята, като проверяваше всичко подред.
Изведнъж при гардероба стрелката на скалата подскочи. Зеленият лъч попадна на познатите жълти плочки в ръба на вратата.
Беше намерил скривалището.
Отвори вратата, парата нахлу и изпълни гардероба, както преди малко бе станало при рамката на вратата. Само че сега облакът бе по-плътен и по-траен. Ако първото препятствие не бе спряло нападателя, второто съдържаше достатъчно токсини, за да го убие. На най-долния рафт Яков видя куфар от тъмнокафява мека скъпа кожа, но забеляза, че двете основни стени бяха съвършено гладки за разлика от горните и междинните. Това не бе обикновен куфар за багаж — кожата му бе подсилена с метал.
Той провери със зелената светлина за нишки или други знаци, но не откри нищо. Сложи куфара на леглото. Натисна друго копче върху фенерчето и от него блесна силен жълто-бял лъч. Насочи го първо към
