вратата!
Кеслер не се помръдна от мястото си, Ноъл го хвана за раменете и го блъсна навътре. После се втурна към коридора и полетя по стълбите.
ЧЕТИРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Портите на имението се разтвориха, за да пропуснат служебната кола. Полицаят кимна на охраната и погледна боязливо през прозореца към добермана, готов да нападне и едва удържан с опънатата каишка. Той се обърна към госпожа Холкрофт.
— Къщата за гости е на четири километра оттук. Ще тръгнем по алеята, която завива вдясно от пътя.
— За ориентацията разчитам изцяло на вас — отговори Алтийн.
— Казвам го, защото никога не съм идвал тук, мадам. Надявам се, че ще намеря обратния път.
— Сигурна съм, че ще го намерите.
— Трябва да ви оставя там и да се върна към рутинните си задължения — продължи той. — В къщата няма никой, но входът трябва да е отворен.
— Разбирам. Чака ли ме господин Тенисън?
Полицаят се поколеба.
— Скоро ще дойде. Разбира се, той ще ви откара обратно.
— О, да, разбира се. Кажете ми, нарежданията от господин Тенисън ли идват?
— Инструкциите ми в случая — да. Но не и нарежданията. Те се издават от първия заместник-управител чрез префекта на полицията.
— Първи заместник-управител? Префектът? Те приятели ли са на господин Тенисън?
— Предполагам, мадам. Както вече споменах, струва ми се, че господин Тенисън е много важна личност. Да, бих казал, че са му приятели.
— А вие?
Мъжът се засмя.
— Аз ли? О не, мадам. Аз се видях с господина съвсем за малко. Както ви казах, това е акт на внимание от страна на градската управа.
— Разбирам. Мислите ли, че бихте могли да проявите такова внимание и към мен? — попита Алтийн и демонстративно отвори чантичката си. — Но услугата трябва да се запази в тайна.
— Зависи, мадам…
— Ще ви помоля само да позвъните на една приятелка, която може би се тревожи за мен. Забравих да й се обадя от гарата.
— С удоволствие — отвърна полицаят. — Тъй като господин Тенисън ви е приятел, предполагам, че и вие сте важен гост на Женева.
— Ето номера. Ще се обади млада дама. Кажете й съвсем точно къде се намирам.
Къщата за гости бе с високи тавани и гоблени по стените над мебели във френски провинциален стил. Би подхождала много за пристройка към някой голям замък по долината на Лоара.
Алтийн бе седнала в едно голямо кресло и бе скрила пистолета на Яков Бен-Гадиз между възглавничката и страничната облегалка. Полицаят си тръгна преди пет минути и сега тя чакаше Йохан фон Тиболт.
Трябваше да потисне непреодолимото желание да го застреля щом го види. Тя щеше да се опита да научи от него някои неща, дори ако вероятността да ги съобщи на евреите или Хелдън бе малка. Ако успееше някак.
Той бе пристигнал — отвън се чу ниският вибриращ шум на двигателя. Тя бе чула приближаването на мощната кола преди няколко часа по една пуста отсечка от магистралата над Женевското езеро. Бе видяла през клоните на боровете как русият бе извършил убийство. Няколко часа по-късно бе убил зверски човек в „Атерисаж Медок“. За нея възможността да отнеме живота му бе голяма привилегия. Тя докосна дръжката на пистолета, сигурна в намерението си.
Вратата се отвори и високият мъж с лъскава руса коса и изваяни черти влезе. Той затвори след себе си; на мекото отразено осветление движенията му изглеждаха спокойни и плавни.
— Госпожо Холкрофт, колко мило от ваша страна, че дойдохте.
— Аз ви помолих за тази среща, а вие бяхте толкова добър да я уредите. Предпазните мерки, които взехте, са на невероятна висота.
— По обаждането ви разбрах, че са необходими за вас.
— Никой не ни е проследил дотук, нали?
— Не. Сами сме.
— Къщата е много приятна. Тя би се сторила интересна на сина ми. Като архитект той би открил в нея детайли от един или друг стил и би забелязал различните влияния.
— Наистина точно за това би заговорил. Такова е мисленето му.
— Да — усмихна се Алтийн. — Понякога, както се разхожда по улицата, се заглежда в някой прозорец или корниз, който другите не забелязват. Изцяло се е посветил на работата си. Не зная откъде е наследил това влечение. Аз нямам никакви способности в тази област, а покойният му баща беше банкер.
Тенисън слушаше неподвижно.
— Значи и двамата му бащи са работили с пари.
— Вие знаете? — изрази учудване Алтийн.
— Разбира се. Той е синът на Хайнрих Клаузен. Време е да престанем да се лъжем, госпожо Холкрофт.
— Разбирах, че вие ме лъжете, хер Фон Тиболт, но не мислех, че знаете, че аз ви лъжа.
— Честно казано, до този момент не знаех. Ако целта ви е била да ми устроите капан, съжалявам, че провалих плановете ви. Сигурен съм, че сте осъзнавали риска.
— Да.
— Защо го поехте? Предполагам, сте помислили за последствията.
— Да, помислих за тях. Но сметнах, че е необходимо да ви уведомя за последиците от една моя постъпка. След като ги узнаете, може би с вас ще стигнем до споразумение.
— Нима? И какво ще представлява то?
— Да се откажете от Женева и да разпуснете Волфсшанце.
— Само това ли? — Йохан се усмихна. — Вие сте луда.
— Да допуснем, че съм написала много дълго писмо и в него съм изобличила лъжата, с която живях повече от трийсет години. Писмо, което съдържа имената на участниците, стратегията им и банката, в която ще осъществят плана си.
— Бихте съсипали живота на сина си по този начин.
— Той би подкрепил постъпката ми, ако знаеше.
Фон Тиболт скръсти ръце.
— Но вие казахте „да допуснем“, че сте написали писмото. Да, допускам го. Страхувам се, че сте писали за нещо, от което нямате никакво понятие. Няма нарушение на закона, а онези жалки факти, които вие твърдите, че знаете, ще бъдат възприети като несвързано бръщолевене на полудяла от продължително преследване старица. Но всичко това всъщност няма значение. Вие не сте написали такова писмо.
— Не можете да бъдете сигурен в това.
— Напротив — отвърна Фон Тиболт. — Имаме копия на цялата ви кореспонденция, на завещанието и всички други нотариално заверени документи с вашия подпис… както и съдържанието на всеки телефонен разговор, който сте провели през последните пет години.
— Какво?
— Във вашето ФБР се пази файл с име „Майка Проклятие“. Той никога няма да добие публичност по Закона за свободата на информацията, тъй като представлява опасност за сигурността на държавата, макар никой да не знае точно защо. Разбира се, допуснати са някои изключения — файлът е предаден в ЦРУ, във Военното разузнаване и в компютърните банки на Армия G-2. — Фон Тиболт отново се усмихна. Ние сме
