— Не търсете из високата трева — изрече той с глас, който не можа да познае. — Аз го убих.
ЧЕТИРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
— Да ви е споменал синът ви името Тенисън? — попита Бен-Гадиз.
— Не.
— По дяволите! Кога говорихте с него за последен път?
— След смъртта на съпруга ми. Обади ми се от Париж.
Яков отпусна скръстените си ръце — последното, което чу, щеше да му свърши работа. — Тогава ли се чухте за първи път след смъртта на съпруга ви?
— След неговото убийство — поправи го Алтийн. — Въпреки че тогава не го знаех.
— Отговорете ми — тогава ли разговаряхте за пръв път след смъртта на съпруга ви?
— Да.
— Бил е тъжен разговор.
— Естествено. Трябваше да му кажа.
— Добре. В такива моменти човек не съзнава ясно какво говори и после невинаги може да възстанови казаното и чутото. Точно тогава е споменал името Тенисън. Казал ви е, че отива в Женева, вероятно с някакъв човек, който се казва Тенисън.
— Да, но той няма ли да се усъмни?
— Няма да има избор. Той иска на всяка цена да ви открие.
— А аз него.
— Обадете се. Не забравяйте, че гласът ви трябва да е на жена на ръба на истерията, която не може да се владее. Викайте, шепнете, задъхвайте се. Кажете му, че е трябвало да се обадите на пилота си в хидропланната база, но там е гъмжало от полиция заради някакво убийство. Ще се справите ли?
— Само слушайте — Алтийн посегна към слушалката.
От централата на хотел „Д’Акор“ я свързаха със стаята на специалния гост господин Джон Тенисън. Яков слушаше с възхищение изпълнението на Алтийн.
— Овладейте се, госпожо Холкрофт — каза непознатият от хотела.
— Значи вие сте този Тенисън, за когото синът ми спомена?
— Да. Аз съм негов приятел. Видяхме се с него в Париж.
— За Бога, ще ми помогнете ли?
— Разбира се. За мен би било чест…
— Къде е Ноъл?
— Страхувам се, че не зная… Той е по работа тук, в Женева, но аз нямам нищо общо с това.
— Нямате нищо общо? — произнесе с облекчение тя.
— О, не. Вечеряхме с него преди… всъщност това беше снощи, после той си тръгна, за да се срещне с някакви хора.
— Каза ли къде?
— Страхувам се, че не. Вижте, аз съм тръгнал за Милано. В Париж му обещах, че ще се отбия в Женева и ще му покажа града. Знаете, че той не е идвал тук преди.
— Можете ли да се срещнете с мен, господин Тенисън?
— Разбира се. Къде се намирате?
— Трябва да сме предпазливи. Не мога да ви изложа на такъв риск.
— За мене няма да има риск, госпожо Холкрофт. Аз не се страхувам да се движа по женевските улици.
— Но аз се страхувам. След онзи ужасен случай в Медок…
— Хайде, успокойте се. Вие сте преуморена. Каквото и да е станало там, аз съм сигурен, че вие по никакъв начин не сте свързана с него. Къде сте сега? Къде можем да се срещнем?
— На гарата. Северният вход на чакалнята. След четирийсет и пет минути. Бог да ви благослови.
Тя затвори рязко. Яков Бен-Гадиз й се усмихна одобрително.
— Той ще бъде изключително предпазлив — каза евреинът. — Ще удвои предпазните мерки, от което ние ще спечелим време. Тръгвам за „Д’Акор“. Всяка минута е ценна.
Фон Тиболт бавно остави слушалката. Вероятността да му заложат капан беше голяма. Той нарочно каза, че Холкрофт не е бил в Женева — това бе лъжа и старицата го знаеше. От друга страна, тя звучеше като обхваната от паника жена, а в това състояние и на нейната възраст хората не слушат внимателно, а искат да бъдат изслушани. Може би Алтийн не бе чула забележката или тя й се бе сторила по-маловажна от тревогата й.
Това, че Холкрофт бе споменал името на Тенисън — ако това въобще бе вярно, не бе толкова изненадващо. Американецът изпадаше в най-различни емоционални състояния и често не контролираше думите си. Възможно е под действието за смъртта на Ричард Холкрофт да е произнесъл несъзнателно името му.
От друга страна, американецът бе проявявал невероятна сила в моменти, когато най-малко бяха очаквали от него. Издаването на името противоречеше на самодисциплината, с която той бе привикнал. Освен това Фон Тиболт си даваше сметка, че има работа с жена, която бе успяла да си намери фалшиви документи и да се измъкне за Лисабон. Трябваше да вземе извънредни мерки. Нямаше да допусне една изплашена или симулираща истерия старица да го улови в капан.
Телефонът иззвъня и прекъсна мислите му.
— Да?
Обаждаше се първият заместник-управител. Те все още се опитвали да намерят точния адрес на телефонния номер, оставен от госпожа Холкрофт в „Д’Акор“. Един служител бе тръгнал към държавната телефонна кантора, за да провери в някаква папка. Фон Тиболт произнесе с леден глас:
— Докато той го намери, адресът няма да ни е нужен. Вече се свързах с жената. Веднага изпратете полицай, който да ме чака със служебна кола пред хотела. Кажете му, че съм на официално посещение в страната и трябва да ми се окаже специално внимание. След петнайсет минути да е във фоайето. — Без да изчака отговора, Фон Тиболт затвори и се върна при масата, където имаше два пистолета. Бяха разглобени и почистени и сега той щеше да ги сглоби отново. Те бяха от любимите оръжия на Тинаму.
Ако Алтийн Холкрофт бе толкова смела, че да го примамва в някакъв капан, щеше да разбере, че тя не може да се мери с лидера на Волфсшанце. Капанът й щеше да отскочи назад и да сграбчи нея.
Евреинът се бе скрил в улицата срещу хотел „Д’Акор“. На стъпалата на хотела Фон Тиболт дискретно даваше инструкции на офицер от полицията.
Когато свърши, полицаят се затича към колата си. Фон Тиболт забърза към черната лимузина, паркирана до бордюра и седна зад волана. Не се нуждаеше от шофьор за пътуването, което му предстоеше.
И двете коли поеха надолу по Рю де Гранж. Яков изчака, докато се скрият от погледа му, пресече улицата и тръгна към хотела с куфарче в ръка.
Приближи се до рецепцията: абсолютно отговаряше на представата за уморен от безкрайните си професионални задължения човек. Обърна се към служителя с въздишка:
— От лабораторията на полицията съм. Вдигнаха ме от леглото, за да взема още отпечатъци от стаята на убития, оня Елис. Полицейските инспектори никога не са наясно какво ще им потрябва, докато не си легнат всичките им колеги. Кой е номерът на стаята?
— Трети етаж, стая 311 — отвърна служителят и се усмихна с разбиране. — Пред вратата има полицай.
— Благодаря — Бен-Гадиз влезе в асансьора и натисна копчето на петия етаж. Джон Тенисън се бе регистрирал в стая 512. Нямаше време да се занимава с полицая, който бе на пост. Всяка минута, всяка секунда му бе скъпа.
Мъжът с униформата на женевската полиция влезе през северния вход на жп гарата. Металните му
