— Не, не търсим този, той е основният списък. Съмнявам се, че въобще някога ще го видим. Списъкът, който можем и трябва да намерим, е главният. В него са имената на лидерите, които ще получат средствата и ще ги разпределят в стратегическите райони. Фон Тиболт сигурно го държи на някое леснодостъпно място.
— Значи, ако го намерите, ще разполагате с имената на лидерите на Волфсшанце.
— Да, по целия свят.
— Защо мислите, че е в „Д’Акор“.
— Това е единственото възможно място. Фон Тиболт няма доверие на никого. Той поверява отделни части от организацията на другите, но целият план е под контрола му. Не би оставил списъка в сейф, не би го носил със себе си. Сигурно го държи в стаята си, обграден от капани и уловки, и би го оставил само при крайно наложителни обстоятелства.
— В случая такова обстоятелство би била моята поява.
— Да. Той се страхува най-много от вас, защото никой друг не би могъл да разубеди сина ви относно участието му в Женева. Те все още се нуждаят от него. За да се отпуснат средствата, трябва да бъде спазен законът. Нямат друг избор.
— Каква ирония има в това — използват закона, за да извършат най-крещящото беззаконие на света.
— Това не е ново откритие, госпожо Холкрофт.
— А синът ми? Ще го убиете ли?
— Не бих искал.
— Очаквам по-категоричен отговор.
— Ако той премине на наша страна, няма да имам никаква причина да го убивам. Нещо повече — ако се убеди в истината, той трябва да остане жив. С отнемането на средствата няма да настъпи краят на Волфсшанце. Sonnenkinder са навсякъде. Организацията ще бъде осакатена, но не и разобличена. А още по-малко унищожена. Всеки глас срещу нея ще ни бъде необходим тогава. Синът ви ще може да разкаже на света една изключителна история. Заедно ще се свържем с необходимите хора.
— Как ще го убедите… ако аз не се върна от срещата с Фон Тиболт?
Евреинът забеляза беглата усмивка на Алтийн и разбра онова, което тя бе оставила недоизказано. И двамата си даваха сметка, че тя нямаше да се върне.
— Според мен и свръзката в Нюшател имаме на разположение два дни — днес и утре. Срещата в банката няма да се състои по-рано от понеделник. Те ще го държат в изолация, за да не може никой да се свърже с него. Моята цел е да го изведа от нея.
— Но какво ще му кажете тогава?
— Ще му кажа истината, ще му обясня всичко, което научихме в Хар Ша’Алав. Хелдън може да бъде много полезна, ако остане жива. А и ако намеря списъка, ще му го покажа.
— Предайте му и това писмо.
— Да, то също ще го убеди!
Ерих?!
Кеслер изпъна едрото си тяло и се обърна към него. Започна да сваля слушалката, но Холкрофт го спря.
— Не затваряй! С кого говореше? — Ноъл грабна слушалката и попита: — Кой е на телефона?
Никакъв отговор.
— Кой е на телефона?
— Моля те! — Кеслер се поокопити. — Опитваме се да те предпазим. Никой не трябва да те вижда на улицата, знаеш това. Могат да те убият. Ти си ключът към Женева.
— Вие не говорехте за мен!
— Опитваме се да намерим майка ти! Ти каза, че ще пътува с фалшив паспорт и е тръгнала от Лисабон насам. Ние не знаехме това. Йохан познава хора, които фалшифицират документи и тъкмо обсъждахме какво може да се направи.
Холкрофт отново вдигна слушалката:
— Фон Тиболт? Ти ли си?
— Да, Ноъл — отвърна Йохан спокойно. — Това, което ти казва Ерих, е вярно. Имам някои приятели тук, които се опитват да ни помогнат. Вероятно майка ти е в опасност. Ти не можеш да участваш в търсенето. Трябва да стоиш настрана, за да не те забележат.
— „Не можеш“? „Трябва“? — повтори Холкрофт рязко. — Време е вие двамата да разберете нещо — погледът му бе прикован в Кеслер. — Аз ще решавам какво да правя и какво не. Ясно ли е?
Ученият кимна. Фон Тиболт мълчеше. Холкрофт повиши тон:
— Попитах дали ви е ясно?
— Да, разбира се — отвърна накрая Йохан. — Както ти каза Ерих, ние просто искаме да ти помогнем. Сега, когато знаем, че майка ти пътува с фалшив паспорт, можем много да направим. Познавам хора, които се занимават с тези неща. Ще ги разпитам и ще те държа в течение.
— Бъди така добър.
— Ако не се видим преди това, ще се срещнем направо в банката. Предполагам, че Ерих ти е обяснил всичко.
— Да, каза ми. И Йохан… съжалявам, че избухнах. Знам, че се опитваш да ми помогнеш. Враговете ни са Нахрихтендинст, нали? Това си открил в Лондон.
От другата страна последва пауза, а след това въпрос:
— Как разбра?
— Оставили са визитната си картичка. Искам да ги пипна тия копелета.
— И ние това искаме.
— Благодаря. Обади се веднага щом научиш нещо. — Ноъл затвори. — Никога повече не го прави — каза той на Кеслер.
— Извинявай. Мислех, че постъпвам правилно. Така както и ти си мислел, когато пусна онзи по следите ми в „Д’Акор“.
— Светът съвсем се е побъркал напоследък — отвърна Ноъл и посегна отново към телефона.
— На кого ще звъниш?
— Трябва да се чуя с един човек в Кюрасао. Той може и да знае нещо.
— А, да. Строителният инженер, който ти предаваше съобщенията.
— Той много ми помогна.
Ноъл се свърза с централата и поръча разговор с Кюрасао.
— Да остана ли на телефона или ще ми позвъните, когато се свържете?
— Линиите не са натоварени по това време, сър.
— Добре, ще изчакам. — Той седна на леглото и зачака. След по-малко от две минути чу свободния сигнал на телефона в офиса на Буоновентура.
Отговори мъжки глас, но не бе гласът на Сам.
— Да?
— Сам Буоновентура, моля.
— Кой го търси?
— Негов приятел. Обаждам се от Европа.
— Не може да ви се обади, мистър. Той вече никога няма да се обади на никого.
— Какво искате да кажете?
— Той опъна петалата, мистър. Някой шибан негър от тия туземци му преряза гърлото. Претърсваме плажовете и високата трева да го открием това копеле.
Дъхът му секна. Наведе глава и затвори очи. Бяха засекли обажданията му до Кюрасао и помощта на строителния инженер бе ядосала някого. Буоновентура бе неговият източник на информация и трябваше да бъде елиминиран, за да се спре предаването на съобщения. Нахрихтендинст искаха да изолират Холкрофт. Той дължеше много на Сам и му се отплати, като стана причина за смъртта му. Всичко, до което се докоснеше, умираше. Той сееше смърт.
