— И? — попита Хелдън.
— Мисля, че знаете мнението ми. Тя не е подходяща. Директорите на банката няма да я допуснат.
— Обърнете се към брат ми, Йохан. Той е следващият по възраст.
— Да, зная. Искам да поговорим за него.
— Не сега. По-късно.
— Защо?
— Споменах по телефона, че в живота ми е имало твърде много спешни случаи. Имало е и твърде много лъжи. Веднага мога да преценя дали някой ме лъже или не. Вие не лъжете.
— Благодаря ви.
Ноъл изпита облекчение — имаха основа за сериозен разговор. А това бе първата му важна стъпка. Почувства някакво необичайно въодушевление, напук на всички проблеми и опасности. Тя отпусна пистолета в скута си.
— Трябва да влезем вътре. Един човек иска да говори с вас.
Въодушевлението на Холкрофт мигом се изпари при тези думи. Можеше да споделя онова, което знаеше за Женева, само с членове на семейство Фон Тиболт.
— Не — той поклати глава. — С никого няма да разговарям. Това, което обсъдихме, трябва да остане между нас. Никой друг.
— Дайте му тази възможност. Той трябва да бъде сигурен, че няма да ми причините нищо лошо. Нито на мен, нито на някой друг. Трябва да е сигурен, че не идвате с друга цел.
— Каква друга цел?
— Той ще ви обясни.
— Но ще ми задава въпроси.
— Кажете му само онова, което искате.
— Не, вие не разбирате! Аз не мога да му кажа нищо за Женева. Вие също нямате право. Опитах се да ви обясня… — Той млъкна. Хелдън отново бе вдигнала револвера.
— Оръжието е в ръцете ми. Слезте от колата.
Той тръгна пред нея по пътечката към къщата. Тя бе почти тъмна, в прозорците мъждукаше съвсем слаба светлина. Луната едва-едва проникваше през дърветата и сякаш се стопяваше в мрака.
Ноъл усещаше дулото на револвера опрян в гърба му. Хелдън се пресегна и му подаде нещо.
— Ето ключа. Отворете вратата. На него му е трудно да се движи.
Малката стая бе типична за къща в дълбоката провинция, само с една разлика — две от стените бяха покрити с лавици с книги. Всичко друго бе просто, дори примитивно — мебелите бяха здрави и непретенциозни. Имаше масивно старомодно бюро, няколко незапалени лампи с обикновени абажури. Подът бе дъсчен, а стените дебели и грубо измазани. Книгите изглеждаха доста странно в тази обстановка.
В инвалидна количка в ъгъла на стаята седеше слаб мъж. От едната му страна имаше ниска масичка, а от другата — запален лампион. Светлината падаше откъм лявото му рамо върху разтворената на коленете му книга. Холкрофт предположи, че старецът наближава седемдесетте. Въпреки че тялото му бе излиняло, лицето му излъчваше сила, а очите зад очилата в метална рамка бяха живи и будни. Бе облечен с жилетка, закопчана догоре, и панталони от рипсено кадифе.
— Добър вечер, хер Оберст — поздрави Хелдън. — Надявам се, че не ви накарахме да чакате твърде дълго.
— Добър вечер, Хелдън — отговори старецът и затвори книгата. — Важното е, че сте вече тук, на сигурно място.
Ноъл не свали поглед от него, докато той се подпря на облегалките на инвалидната количка и бавно се изправи. Беше много слаб и висок над сто и осемдесет сантиметра. Той продължи да говори със силен акцент, издаващ аристократичния му немски.
— Значи вие сте младият мъж, който е говорил с госпожица Тенисън по телефона. — Това не бе изречено като въпрос. — Наричат ме Оберст, което значи полковник. Това не отговаря на истинския ми чин, но засега, страхувам се, ще трябва да се задоволите с него.
— Това е Ноъл Холкрофт, американец е. За него ви говорих. — Хелдън се дръпна встрани и показа револвера, който държеше. — Той е тук против волята си. Не искаше да разговаря с вас.
— Приятно ми, господин Холкрофт. — Полковникът кимна и му подаде ръка. — Мога ли да ви попитам защо не желаете да говорите с един старец?
— Не ви познавам — отговори Ноъл, като се опитваше да изглежда спокоен. — Освен това въпросите, които обсъдихме с госпожица… Тенисън… са поверителни.
— Тя на същото мнение ли е?
— Попитайте я.
Холкрофт затаи дъх. Само след секунди щеше да разбере дали е успял да я убеди.
— Да, поверителни са — каза Хелдън, — ако не са блъф, а на мен ми се струва, че не са.
— Разбирам. Но вие трябва да сте абсолютно сигурна, а и аз все още не съм убеден. — Старецът седна отново на мястото си.
— Какво искате да кажете? — попита Ноъл.
— Поверителната информация не ме интересува. Ще трябва обаче да ви задам някои въпроси, а отговорите ви биха могли силно да ни разтревожат. Разбирате ли, господин Холкрофт, вие нямате причина да се страхувате, но ние не знаем дали не представлявате голяма заплаха за нас.
— Но защо? Нито аз ви познавам, нито вие мен. В каквото и да сте въвлечени, то няма нищо общо с мен.
— Всички ние трябва да сме сигурни в това — отвърна старецът. — По телефона сте казали на Хелдън, че въпросът изисква спешни действия, свързан е с голяма сума пари и събитията от преди повече от тридесет години.
— Не биваше да ви казва това — прекъсна го Ноъл. — Дори то е твърде много.
— Сведенията ми се изчерпват с още няколко факта — продължи полковникът. — Че сте се видели със сестра й и се интересувате от брат й.
— Ще ви го повторя — информацията е поверителна.
— И накрая — завърши старецът, сякаш Холкрофт не бе продумал, — че сте искали да се срещнете тайно. Или поне това сте имали предвид.
— Имам съображения за това — отвърна Ноъл. — Но те въобще не ви засягат.
— Сигурен ли сте?
— Да.
— Позволете ми да обобщя казаното дотук. — Полковникът долепи длани и притисна върховете на пръстите си, а погледът му не се отместваше от Холкрофт. — Спешни действия, много пари, събития отпреди тридесет години, издирване на децата на високопоставена личност от Върховното командване на Третия райх и може би най-важното — тайна среща. Всичко това не ви ли звучи познато?
Ноъл нямаше никакво намерение да потвърждава или отхвърля хипотезите му.
— Не и не знам накъде биете.
— Ще бъда по-ясен. На мен всичко това ми прилича на капан.
— Капан?
— Какъв сте вие, господин Холкрофт? Някой от членовете на „Одесса“30? Или може би войник на „Рахе“?
— „Одесса“?… Или на… какво? — изуми се Холкрофт.
— „Рахе“ — старецът наблегна специално на тази дума.
— Ра-хън? — Ноъл се втренчи в сакатия мъж. — Не разбирам за какво говорите.
Хер Оберст погледна Холкрофт и после отново се взря в Холкрофт.
— Не сте ли чували за тях?
— Само за „Одесса“. Но не знам нищо за… Ра-хън… или както там го наричате.
— Едните вербуват, а другите убиват. Но първите също избиват, а вторите също се занимават с набиране на членове. И „Одесса“, и „Рахе“ преследват деца.
— Преследват деца? — Ноъл поклати глава. — Нямам никаква представа за какво става дума.
Старецът отново погледна към Хелдън, но Холкрофт не разбра какво си казаха с очи. Сетне Оберст
