прониза с поглед Ноъл, сякаш той бе опитен лъжец, който предстои да бъде изобличен.
— Ще ви попитам съвсем просто — каза старецът. — От онези, които издирват деца на нацисти ли сте? Търсите ги навсякъде и ги убивате за неизвършени от тях престъпления. Убивате невинните за назидание или ги принуждавате да се присъединят към вас. Заплашвате ги с документи, които разкриват бащите им като психопати и чудовища, които ще изобличите, ако откажат да станат ваши членове. Тези са преследвачите на деца, господин Холкрофт. От тях ли сте?
Ноъл затвори очи с облекчение.
— Сам не знаете колко сте далеч от истината. Страховете ви са напразни, но това е всичко, което мога да ви кажа.
— Трябва да сме сигурни.
— Можете да бъдете. Не съм член на такава организация. Никога преди на бях чувал подобно нещо. Това са душевноболни.
— Така е — съгласи се хер Оберст. — Целта на Wiesentals е коренно различна — издирването на истинските чудовища и неосъдени престъпници, които се подиграха с процеса в Нюрнберг. Осъдим ли ги, войната ще свърши окончателно. Но преследването на децата на нацисти трябва да спре.
Ноъл се обърна към Хелдън:
— От тях ли бягате? Значи след всичките тези години те все още ви преследват?
— Те продължават да извършват насилия. Всеки ден. Навсякъде по света — отговори вместо нея старецът.
— Защо хората не знаят нищо за това? — настояваше Холкрофт. — Защо не го пишат по вестниците? Защо се мълчи?
— А мислите ли… че „хората“, както вие се изразихте, ще ги е грижа за синовете и дъщерите на нацисти? — попита полковникът.
— Но, Боже мой! Та те са били деца тогава — Холкрофт отново погледна Хелдън. — Значи тази вечер се опитвахте да се защитавате от опасността, както десетки пъти досега? Толкова често ли ви се налага?
— Наричат ни „Децата на Ада“ — каза просто дъщерята на Фон Тиболт. — Прокълнати сме за това, което сме и за това, което не сме.
— Разсъдъкът ми не може да го проумее! — възкликна Холкрофт.
— Това няма толкова голямо значение. — Старецът отново бавно се изправи. На Ноъл му се стори, че се опитва да си възвърне предишния внушителен ръст. — Важното за нас е да сме сигурни, че не сте член на нито една от двете организации. Сега спокойна ли сте, Хелдън?
— Да.
— И не искате да разпитвам повече?
Жената поклати отрицателно глава.
— Не, достатъчно е — отново го увери тя.
— Тогава и аз съм спокоен. — Полковникът отново протегна ръка на Ноъл. — Благодаря ви, че дойдохте. Както ще ви обясни Хелдън, за мен знаят малко хора и бихме искали да ви помолим за дискретност.
Ноъл стисна ръката му, изненадан от силата й.
— А аз мога ли да разчитам на вашата?
— Имате честната ми дума.
— Тогава и вие имате моята.
Пътуваха в колата мълчаливо. Фаровете пронизваха тъмнината. Холкрофт пак бе на волана, но сега Хелдън седеше на предната седалка до него и уморено му показваше пътя. Тя вече не крещеше инструкциите си в последния момент. Беше изтощена от динамичните събития на вечерта не по-малко от него. Но утрото бе още далеч, а имаха да обсъдят много неща.
— Наистина ли беше необходимо? — попита той. — Толкова ли бе важно за него да разговаряме?
— Да. Трябваше да е убеден, че не сте от „Одесса“ или „Рахе“.
— Какви са всъщност те? Той говореше така, сякаш не може да не съм чувал за тях и на мен не ми стана ясно.
— Това са две екстремистки организации, заклети врагове помежду си. Членовете и на двете са фанатици и ни преследват.
— Кои сме ние?
— Децата на нацистите от Върховното командване. Откриват ни, където и да отидем.
— Но защо?
— „Одесса“ се опитват да възродят нацистката партия. Те са навсякъде.
— Сериозно ли? Те наистина ли се стремят към това?
— Да, наистина. И въобще не се шегуват. Методите им за привличане на членове са най- разнообразни — от изнудване до прилагане на физическа сила. Те са истински главорези.
— А онези… Ра-хън?
— „Рахе“. На немски това означава „отмъщение“. Основали са я оцелели от концентрационните лагери. Преследвали са хилядите садисти и убийци, които никога не са били призовавани в съда.
— Тогава това е еврейска организация?
— В „Рахе“ има евреи, но са малцина. Те имат свои организации, които действат извън Тел Авив и Хайфа. В основата си „Рахе“ е комунистическа. Мнозина смятат, че КГБ е поело ръководството й. Според други в центъра й са революционери от страни в Третия свят. Първоначалната цел — отмъщението, е останала на заден план. „Рахе“ се е превърнала в гнездо на терористи.
— Но защо преследват вас?
Хелдън го погледна.
— За да ни привлекат към тях. Някои ги приемат за антипод на организацията, от която бягат и отиват при тях. Разбира се, според повечето от нас изстъпленията на „Рахе“ не отстъпват на онези на националсоциалистите. Ако откажем да преминем на тяхна страна, те използват по-твърди методи на убеждение. Ние се превръщаме в изкупителните жертви на фашизма. Използват имената ни, а понякога и труповете ни, за да покажат на хората, че нацистите все още съществуват. „Одесса“ са същите: вербувай или убивай.
— Това е безумие — Ноъл поклати глава смаян.
— Така е — съгласи се Хелдън. — Но такава е действителността. Ние мълчим и се стремим да не привличаме вниманието върху себе си. Пък и кой би се застъпил за нас? Ние сме деца на нацисти.
— „Одесса“, „Рахе“… Никой от моите познати не знае нищо за тях.
— Защото не им се е налагало да научат.
— Кой е Оберст?
— Един велик човек, принуден да се крие до края на живота си, защото е послушал съвестта си.
— Как така?
— Като член на Върховното командване е бил свидетел на ужасите. Знаел е, че е безсмислено да се противопоставя — други са го правили и са намирали смъртта си. Вместо това той използвал положението си, за да отменя чужди заповеди. Само един господ знае колко хора е спасил така.
— Изборът му е достоен за уважение.
— Избрал е единствения възможен начин — действал е незабелязано вътре в самата бюрократична машина. След войната съюзниците го осъдиха заради поста, който е заемал в Райха. Прекара осемнадесет години в затвора. Когато най-после стана ясно как е изпълнявал задълженията си, хиляди германци започнаха да го презират. Нарекоха го предател. Уволниха го от офицерския корпус и обявиха цена за главата му.
Ноъл си припомни думите на Хелдън и каза:
— Прокълнат за това, което е правил, и за това, което не е.
— Да — отговори тя и в последния момент му показа завой на пътя, който за малко щяха да подминат.
— Посвоему — каза Ноъл, завъртайки волана, — Оберст е като тримата, съставили документа в Женева. Не мислиш ли така?
