се погрижа да се освободиш от него.
— Да, още от малка — каза Тенисън и я целуна. Тя протегна ръка към панталона му. И двамата трепереха.
Гретхен лежеше гола до него и дишаше равномерно — изтощена бе до крайност, а страстта й бе утолена. Тенисън погледна радиевия циферблат на часовника си. Беше два и половина сутринта. Време бе да извърши нещо ужасно. Планът на Волфсшанце го изискваше от него.
Той посегна към пода, вдигна едната си обувка и напипа в тъмното малкия метален диск в средата на тока. Натисна го и го завъртя наляво, докато чу прищракване на пружина. Сложи диска на нощното шкафче, обърна обувката и извади от нея метална игла, поставена в малък отвор, който започваше от петата и минаваше през цялата подметка. Тя беше дълга двадесет и пет сантиметра, огъваема, но нечуплива. Ако се забиеше между четвъртото и петото ребро, с нея можеше да се прободе сърцето. Следата й се забелязваше рядко дори и при аутопсия.
Той хвана внимателно иглата с палеца и показалеца на дясната си ръка, а лявата протегна към сестра си, погали дясната й гърда и продължи нагоре към голото й рамо. Тя отвори очи.
— Ти си ненаситен — прошепна тя и се усмихна.
— Само когато съм с теб — той я придърпа върху себе си. — Ти си единствената ми любов — прегърна я с дясната си ръка и плъзна крака си надолу по тялото й. Насочи иглата и я заби.
Тенисън бе запомнил маршрута и караше уверено по обърканите пътища на отдалечената провинция. Той знаеше как да стигне до тайното жилище на загадъчния хер Оберст, предателя на Райха. Независимо от това, че го наричаха „оберст“, предателят не бе полковник, а генерал във Вермахта. Генерал Фалкенхайм, навремето четвърти в йерархията на Върховното командване. Другите генерали и дори самият Фюрер не жалеха хвалебствията си по негов адрес. И изведнъж лъскавата външна обвивка се бе разкъсала и под нея се бе показал чакал.
Господи, колко силно Йохан фон Тиболт мразеше провинилия се хер Оберст! Но не само нямаше да покаже чувствата си, а напротив, щеше да се държи угоднически със стареца, сложил на лицето си маската на страхопочитание и респект. Само така можеше да спечели на своя страна по-малката си сестра.
Той се бе обадил на Хелдън в „Галимар“ и й бе казал, че трябва да види жилището й. Да, известно му беше, че тя живее в малката къщичка на хер Оберст, знаеше и къде се намира тя.
— Нали съм журналист в момента. Не бих постигнал никакъв успех, ако нямах свои източници.
Тя не можеше да повярва на ушите си. Той искаше да се види с нея преди срещата си с Холкрофт следобед. Бе й казал, че в противен случай няма да се срещне с него. Може би хер Оберст беше в състояние да им помогне да се справят с възникналия проблем. Може би възрастният господин щеше да разпръсне неговите страхове.
Той излезе на черния път, който минаваше през обрасла с трева поляна и водеше към тясна дива долчинка, която скриваше жилището на хер Оберст от любопитни погледи. След три минути спря на пътеката към къщичката. Хелдън му отвори вратата и го поздрави. Изглеждаше чудесно… и колко приличаше на Гретхен!
Прегърнаха се топло. И двамата бяха напрегнати от предстоящата среща с хер Оберст. Тя го въведе в малката спартански обзаведена къща. Хер Оберст стоеше до камината. Хелдън ги представи един на друг.
— Тази среща ще остане скъп спомен в паметта ми — започна Тенисън. — Цяла Германия изпитва благодарност към вас. Ако някога мога да ви бъда полезен, кажете на Хелдън — бих направил всичко за вас.
— Твърде любезно от ваша страна, хер Фон Тиболт — отвърна старецът. — Но доколкото разбрах от сестра ви, вие сте този, който иска нещо от мен и аз нямам ни най-малка представа какво може да е то. Какво мога да направя за вас?
— Проблемът ми е свързан с американеца. Онзи Холкрофт.
— В какъв смисъл? — попита Хелдън.
— Преди тридесет години бе извършено нещо велико. Бяха положени основите на грандиозен план, замислен от трима изключителни мъже, които искаха да се изплати обезщетение за зверствата на фашистките маниаци и касапи. Холкрофт бил определен за един от тримата участници в разпределянето на сумата за обезщетението по света и това решение изглеждало напълно приемливо навремето. Сега той предлага да се срещнем и да действаме заедно… — Тенисън спря, сякаш подходящите думи му се изплъзваха.
— Но? — Хер Оберст се придвижи напред.
— Но аз не му вярвам — каза русокосият. — Той се е срещал с нацисти, с хора, които биха ни убили, Хелдън. Такива като Морис Граф в Бразилия например.
— Какво искаш да кажеш?
— Че кръвта вода не става. Холкрофт е нацист.
Хелдън се смая, в погледа й се четеше възмущение и недоверие.
— Това е абсурдно! Йохан, абсолютно невъзможно е!
— Така ли? Не мисля.
Ноъл изчака Хелдън да отиде на работа, преди да поръча разговор с Майлс в Ню Йорк. Бяха прекарали една изпълнена с нежност нощ. Той щеше да поговори с нея и да я убеди, че не трябва да се разделят, че краят на връзката им не е предопределен. Поне той не можеше да приеме такова решение.
Телефонът иззвъня.
— Да, централа, на телефона е господин Фреска, който е поръчал разговор с лейтенант Майлс.
— Знаех си, че сте вие — каза мъжът. Ноъл не можеше да си представи лицето му. — Търсиха ли ви от Интерпол?
— Дали са ме търсили? Някакви хора ме преследват, ако това имате предвид. Мисля, че са тръгнали по следа, нали така се нарича, която вие сте пуснали!
— Точно така.
— Но вие ми дадохте две седмици. Какво по дяволите правите?
— Опитвам се да ви открия, за да ви дам информация, която според мен трябва да знаете. Става дума за майка ви.
Ноъл усети остра болка в гърдите.
— Какво е станало с майка ми?
— Избягала е — Майлс замълча. — Признавам, че е много добра. Измъкнала се е съвсем професионално. Тръгнала е през Мексико и преди да се опомним, вече е пътувала за Лисабон — една дребна възрастна дама с ново име и нов паспорт, който са й направили в Тулансинго. За съжаление тези тактики са поостарели. Изучили сме ги всичките.
— Може би не сте я оставяли на мира — Ноъл се опита да придаде убедителност на гласа си. — Сигурно тя просто е искала да се отърве от вас.
— Никакъв тормоз не е имало. Каквито и да са причините, добре е да знае, че те са известни и на още някого и че той въобще не се шегува. Следеше я един мъж, който не фигурира в картотеките ни. И неговите документи бяха толкова редовни, колкото и нейните. Хванахме го на летището в Мексико сити, но преди някой да успее да го разпита, той пъхна капсула цианид в устата си.
ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА
За място на срещата бе определен един свободен апартамент на последния етаж в стара кооперация на Монмартр. Собственикът му бе художник, който бе заминал за Италия. Хелдън се обади на Ноъл да му съобщи адреса и часа. Тя щеше да дойде и да го запознае с брат си, но нямаше да остане на срещата.
Ноъл изкачи последното стъпало и почука на вратата. Веднага чу отвътре да се приближават бързи стъпки. Отвори му Хелдън.
— Здравей, скъпи — каза тя, застанала в тясното фоайе срещу него.
