— Не точно вас, а Фон Тиболтови. Опитвах се да се добера до информация за който и да е член от семейството.
— Защо отидохте точно при Граф?
— Попаднах на неговото име.
— Кой ви го каза?
— Не си спомням…
— Не си спомняте? От хиляди и хиляди други имена в Рио де Жанейро някой случайно ви подхвърля името на Морис Граф!
— Да, така беше.
— Звучи абсурдно.
— Чакайте малко — Ноъл се опита да възстанови последователността на събитията, които го отведоха при Граф. — Още в началото в Ню Йорк…
— Началото на какво? Граф в Ню Йорк ли е бил?
— Не. Аз отидох в бразилското консулство и говорих с аташето. Попитах го как да издиря семейство, което е имигрирало в Бразилия през четиридесетте години. Той сглоби фактите и се досети, че търся германци. Изнесе ми цяла лекция за… на испански има фраза за това — la otra cara de los alemanes — другата страна на германеца, тоест онова, което определя мисленето му.
— Да, зная. Продължавайте.
— Той ми каза, че в Рио има силна и сплотена германска общност, начело на която стоят няколко много влиятелни мъже. Предупреди ме, че е опасно да издирвам изчезнало германско семейство. Може би преувеличаваше, защото отказвах да му дам името ви.
— Слава богу, че не сте го дали.
— Когато пристигнах в Рио, не можах да открия нищо. Дори имиграционните архиви бяха фалшифицирани.
— Което струваше твърде скъпо на много хора — каза Тенисън с горчивина. — Това беше единствената ни защита.
— Така стигнах до задънена улица. Тогава си спомних думите на аташето за няколкото влиятелни мъже, които управляват германската общност. Отидох в една немска книжарница и попитах продавача дали може да ме насочи към някои по-забележителни къщи и богати имения, които да разгледам. Нарекох ги „баварски“, но той разбра какво имам предвид. Архитект съм и си помислих…
— Да, разбирам — кимна Тенисън. — Логично е големите имения да са на водачите на германската общност.
— Точно така. Той ми изреди няколко имена. Едното беше еврейско, а другото беше на Граф. Според него имението на Граф е едно от най-внушителните в Бразилия.
— Вярно е.
— Това е всичко. Така стигнах до Граф.
Тенисън стоеше неподвижно, изражението на лицето му беше непроницаемо.
— Звучи правдоподобно.
— Радвам се, че мислите така — отвърна Ноъл.
— Казах само, че е правдоподобно, а не че аз ви вярвам.
— Няма защо да ви лъжа.
— Дори и да има, не мисля, че умеете. Веднага разпознавам лъжците.
Това твърдение изненада Ноъл.
— Нещо подобно ми каза и Хелдън вечерта, когато се запознахме.
— Добре съм я обучил. Да се научиш да лъжеш е като да усвоиш занаят, но вие не сте подходящ за това.
— Какво по дяволите се опитвате да ми кажете?
— Че сте доста убедителен за аматьор. Добре сте измислили историята си, но не сте я изпипали докрай. Средният камък на свода, който се опитвате да издигнете, липсва. Мисля, че като архитект разбирате какво имам предвид.
— Да пукна, ако разбирам. Обяснете ми.
— С удоволствие. Напускате Бразилия с името на Фон Тиболт. Но дванадесет часа след пристигането си в Англия вие вече сте в Портсмът в къщата на сестра ми и дори спите с нея. Не сте знаели, че сме си сменили името и как въобще сте разбрали за Бомънт?
— Но аз вече знаех, че се казвате Тенисън.
— Откъде? Откъде го научихте?
— Разказах на Хелдън за брата и сестрата Карара, които ми се обадиха в хотела.
— А, да, Карара. Това е доста разпространено име в Бразилия. Познавате ли ги от по-рано?
— Разбира се, че не.
— Значи тези Карара се появяват изневиделица и се представят за наши близки приятели. Но както ви е казала Хелдън, ние не сме и чували за тях. Хайде, господин Холкрофт, измислете нещо по правдоподобно — Тенисън повиши тон. — Граф ви е дал името на Бомънт, нали? Като „Одесса“ на „Одесса“.
— Не! Граф не знаеше. Той мислеше, че все още се укривате в Бразилия.
— Така ли ви каза?
— Не, но се подразбираше. Карара го потвърди. Спомена и някакви колонии на юг — Катаринас или нещо подобно. Това е планински район, в който са се заселили германци.
— Добре сте си научили урока. В Санта Катаринас действително има германски селища. Но да се върнем отново към мистериозните Карара.
Пред очите на Ноъл отново изникнаха изплашените лица на брата и сестрата в Рио.
— За вас може и да са мистериозни, но за мен не са. Или не държите на приятелите си, или имате слаба памет. Казаха, че познават Хелдън бегло, но с вас са били много близки. Поеха голям риск, като се срещнаха с мен. Казаха, че са португалски евреи, които…
— Португалски… — прекъсна го Тенисън внезапно разтревожен. — Боже мой! Представили са се като Карара… Опишете ми ги!
Когато Холкрофт свърши, Тенисън прошепна:
— Те са свързани с миналото… с миналото, господин Холкрофт. Всичко съвпада. Името Карара. Португалски евреи. Санта Катаринас… Върнали са се в Рио.
— Кои?
— Истинското им име е Монтеалегре. Преди десет-дванадесет години… Това, което са ви казали, е било прикритие, за да не ги издадете, дори и неволно.
— Какво е станало преди дванадесет години.
— Трябваше да ги измъкнем от Рио и ние ги прехвърлихме в Катаринас. Родителите им са помагали на евреите и са били убити. Братът и сестрата също бяха преследвани и също щяха да бъдат застреляни. Затова трябваше някой да им помогне да избягат на юг.
— Може би в Катаринас има хора, които знаят за вас?
— Да, няколко души. Операционната ни база беше в Санта Катаринас. Рио беше твърде опасен.
— Каква база? Кои „ние“?
— Онези, които се борехме в Бразилия срещу „Одесса“. — Тенисън поклати глава. — Трябва да ви се извиня. Хелдън е била права. Подозирал съм ви несправедливо, вие казвате истината, господин Холкрофт.
Ноъл имаше чувството, че го оправдават, без да е необходимо. Беше му неудобно да разпитва човек, който се е борил срещу „Одесса“ и е спасявал деца от сигурна смърт, все едно че ги бе освободил от Аушвиц или Белзен. Това беше човекът, който бе обучил любимата му в изкуството да оцелее. Но той имаше въпроси, които не можеше да зададе.
— Сега е мой ред — каза Ноъл. — Имате пъргав ум и знаете неща, за които не съм и чувал, но мисля, че тепърва трябва да изясним някои въпроси.
— Ако един от тях е свързан с Тинаму — предупреди го Тенисън, — страхувам се че няма да получите отговор. Въобще не възнамерявам да го обсъждаме.
Холкрофт бе крайно изненадан.
