Пътят към Омаха

имитирахте пред мен и полковник Сайръс.

— Ние си имаме и много други — каза Дъстин.

— Тези са достатъчни — отвърна Хоукинс. — Дяволски убедителни са.

— Какъв е смисълът? — попита скептично Марлон.

— Мислех си, че веднага ще го схванете. Така доказвате, че наистина сте талантливи професионалисти и че успехът на вашите мисли се дължи на това, че сте актьори.

— Нищо не губим, войници — каза Херцогът, възвръщайки се към своя сценичен персонаж — Какво, по дяволите, не са кой знае колко клечките в бизнеса, които са ни слушали някога.

— Убедителност, джентълмени. Вие я имате! — Телефонът отново иззвъня. — Може да закусите, джентълмени — добави Макензи, като посегна към телефона и шестимата се нахвърлиха върху таблите от рум-сървиса. — Ало, кой се обажда?

— Дванадесетият син на шейха на Тизи Узу от двадесет и втората му жена — отвърна от другата страна един мек глас. — Тридесет хиляди камили могат да бъдат ваши, ако разговорът ни бъде плодотворен, а от другата страна, ако не натвори никакви плодове, сто хиляди Западни кучета могат да умрат.

— Зарежи! Или ела след шест часа, или иди и си зарови, ако искаш, ташаците в пустинния пясък!

Седем часа по-късно, корабът на успеха „Атаката на Ястреба“ се беше впуснал в първото си пътешествие в бурните води на филмовата индустрия. В нестабилната и опасна следа, оставена във водата зад него, се мъчеха да изплуват и да не потънат един бивш британски гренадир на име Огилви, който излезе сипейки проклятия върху неблагодарните чуждоземни колонии, някой си Емануел Грийнбърг, чието хленчене можеше да развълнува всеки друг, но не и Макензи Хоукинс, един изтощен шеф от „Хол и Рок“ на име Скримшоу, който каза, че временно ще се отправи да търси легло, за което трябва да плаща; кресливият „Крайцер“ Мотобото, който даде съвсем недвусмислено да се разбере, че затворническите лагери в „Хоривуд“ съвсем не се изключвали като последствие; и най-накрая мазният шейх Мустафа Хафайя-бика, развял робата си, който непрекъснато правеше отблъскващи сравнения между камилските изпражнения и американския долар. Въпреки това, всеки от тях се надяваше да бъде избран за продуцент на най-зрелищния филм на близкото бъдеще, и всеки един от тях загуби и ума, и дума, след като се запозна с шестимата изключителни актьори-командоси, съгласявайки се безрезервно, че те ще играят самите себе си във въпросния филм. Само Грийнбърг направи предложение. — Да го поосвежим малко, а, приятели? Нали се сещате, малко мадами, за да няма въпроси, нали се сещате? — „Самоубийствената шесторка“ ентусиазирано го подкрепи и най-вече Марлон, Слай и Дъстин. — Тридесет и шест каратово злато! — прошепна Мани, дори още по-ентусиазиран от тях.

Всички оставиха визитните си картички, но Ястреба беше непреклонен — нямаше да се вземат никакви решения до началото на следващата седмица. Когато си отиде и последният от молителите, а именно ругаещият дванадесети син на шейха на Тизи Узу от двадесет и втората му жена, Макензи Хоукинс се обърна към елитната си група:

— Бяхте велики, всеки един от вас. Те бяха хипнотизирани, направо зашеметени — вие го направихте!

— Като оставим настрана това, че изнесохте едно доста добро шоу, не виждам какво друго сме направили.

— Ти да не си си загубил ума, синко? — прекъсна го озадачено Хоукинс. — Не чу ли какво казаха? Така им се иска да гушнат този проект, че ръцете им се изпотиха и краката им се разтрепериха!

— Ами — отбеляза Дъстин, — наслушах се на шумотевици, доста крясъци и молби имаше, да не говорим пък за хленченето на господин Грийнбърг — той беше особено ефектен, като хор в гръцка трагедия — но не съм съвсем сигурен какво означава всичко това.

— Не видяхме никой да вади договор — каза Марлон.

— Ние не искаме никакви договори. Още не.

— Докога ще трае това „още“, генерале? — каза сър Лари. — Вижте, това всичкото ни е минавало през главите преди. Винаги много се говори, но се вади малко хартия. Хартията е основното, сър, останалото е просто… ами, празно бръщолевене.

— Ако си спомням добре, джентълмени, решихме да оставим преговорите на преговарящите. Ние сме съзидателната страна; ние предлагаме, а те се пазарят.

— Кой ще преговаря от наше име, ако изобщо ни иска някой… пътник?

— Добра идея, Херцог. Май ще е по-добре да звънна един телефон.

— Аз ще платя разговора — каза Слай.

В отговор на това, телефонът в хотел „Уолдорф-Астория“ иззвъня. Ястреба отиде до бюрото. — Да, кой е, по дяволите?

— Съкровище, не можах да се стърпя повече! Как върви?

— А, здрасти, Джини, всичко мина много добре, но както ми обясниха момчетата, имаме един проблем.

— Мани ли?… Не си го убил, нали, Мак?

— Не, да му се не види. Момчетата даже много го харесаха.

— Очароваха се от хленченето му, а?

— Позна.

— Много го бива по тая част, копелето… Какъв ви е тогава проблемът?

— Ами, както казаха момчетата, това, че тия лешояди ни харесаха, е чудесно или поне се направиха, че ни харесват, но как да постигнем нещо на хартия…

— Всичко е уредено, Мак. Агенцията „Уилям Морис“ поема всичко в свои ръце — от А до Я. Самите Робинс и Мартин.

— Робинс и Мартин ли? Звучи ми като магазин за официално мъжко облекло от класа.

— Че са от класа, от класа са и всеки би трябвало да завижда на мозъците им, съкровище. А и не са само мозъците, те говорят на разбираем английски, а не тая холивудска бълвоч. Точно затова объркват всички и обират каймака. Ще се заемат с работата веднага, щом им кажа.

— Направи го в началото на следващата седмица. Става ли, Джини?

— Разбира се. Къде мога да те намеря и кой още се появи освен Мани?

— Ето, визитките им са при мен — Ястреба взе от бюрото визитните картички и ги прочете една по една на бившата си съпруга.

— Нямаше ли и едно изкукуригало студио от Джорджия или Флорида? Разбира се, нито една уважаваща себе си компания от Юга не би си и помислила да се занимава с тях, но те имат няколко катедрали, пълни с пари и могат да направят нещо.

— Не знам защо, но ми се струва, че тази нощ те ще си имат неприятности във Вашингтон.

— Какво?

— Хайде да не говорим за това, Джини.

— Този тон ми е познат, няма да говорим. Ами ти? Къде ще бъдеш?

— Обади се на Джони Телешкия нос в резервата на уопотамите, близо до Омаха, той ще знае къде да ме намери. Ето ти частния му номер — Хоукинс й го даде. — Разбра ли?

— Да, но какво е това „уопотами“ и какъв е този Телешки нос, по дяволите?

— Той е един недооценен член на този онеправдан народ.

— Пак ли вятърните мелници, Мак?

— Правим каквото ни е по силите, малка лейди.

— Срещу кого този път, съкровище?

— Срещу лоши защитници на републиката с далеч по-лоши характери.

— А, лайнярите от Вашингтон ли?

— И техните предци, Джини, чак отпреди сто години.

— Колко интригуващо!… Но как успя да привлечеш Сам?

— Той е човек, който много държи на принципите — далеч по-зрял е отпреди и си има седем дечица — но различава правдата от неправдата.

— И аз точно това имах предвид! Как го накара да се върне? Това красиво