Пътят към Омаха

момче смята, че ти си Четиридесетте разбойници на Али Баба на два крака и в едно тяло.

— Ами, както вече казах, той се е променил, улегнал е с годините. Сигурно се дължи на изтощения му вид, а и артритът му го прави малко муден… Предполагам, че девет хлапета биха се отразили така и на всеки друг. — Девет ли? Стори ми се, че каза седем?

— Обърках се, но и той също. Ще го кажа направо, въпреки че той вече е станал един доста толерантен човек.

— Слава Богу, че е превъзмогнал онова с Ани. Ние всички много се безпокояхме за него… Я чакай малко! Седем деца… девет? Жена му какви ги е вършила, по две-три наведнъж ли ги е изтърсвала?

— Ами, виж, ние с него наистина… — за щастие на Макензи Хоукинс в слушалката се чуха няколко почуквания, последвани от развълнувания глас на телефонистката, която ги прекъсна.

— Апартамент Дванадесет А, има спешно обаждане за вас! Моля, прекъснете настоящия си разговор, за да ви свържа.

— Чао, Джини, момиченце, ще се чуем по-късно. — Макензи затвори слушалката без да отдръпне ръката си, телефонът иззвъня три секунди по-късно и той я вдигна веднага. — Тук Апартамент Дванадесет А. Кой се обажда?

— Редуинг, праисторическо чудовище! — изкрещя Дженифър от Суомпскът, Масачузетс. — Сам чу касетката на Броукмайкъл миналата вечер и всички ние и Сайръс, и Роман, и двамата Деси едвам го удържахме! В крайна сметка Сайръс успя да го накара да изгълта практически цяла бутилки уиски…

— Като изтрезнее, ще дойде на себе си — прекъсна я Ястреба, — обикновено така прави.

— Много мило от твоя страна, че ни го казваш, но ние, разбира се, изобщо няма да научим дали е така.

— Какво искаш да кажеш?

— Той изчезна!

— Това е невъзможно! С моите адютанти и Роман З., и полковника, всички там?

— Той е едно змийско копеле. Вратата му беше затворена и ние всички мислехме, че още спи, след това Роман, който преди пет минути беше обходил плажа каза, че е видял една моторница да се приближава до брега на четвърт миля по-настрани и някаква фигура, която изтичала откъм дюните, се качила на борда!

— Сам ли?

— Биноклите не лъжат и Роман З. явно има страхотно зрение, в противен случай досието му щеше да е доста по-обширно, отколкото е.

— Мамка му стара, ето го пак с неговите щуротии! Пак се повтаря и преповтаря Швейцария!

— Имате предвид, когато Сам се е опитал да ви спре?

— И почти успя — прекъсна я Макензи, претърсвайки трескаво джобовете си със свободната ръка за успокоителното си — една омачкана пура. — Той трябва да се е обадил на някого по телефона.

— Очевидно, но на кого?

— Откъде да знам аз? Не съм бил с него от години… и въпреки това какво може да направи?

— Миналата нощ сума ти време крещя срещу манипулаторите на високи постове и как корумпираните типове продавали страната и трябвало да бъдат разобличени и той щял да ги разобличи…

— Да, той доста се впечатлява от тия неща и много си вярва.

— А вие не, така ли? Стори ми се, че казахте практически същото в „Риц- Карлтън“, генерале.

— Да-a, и аз вярвам, но си има място и време, когато да се действа според тези принципи и то не е сега!… И все пак, какво би могъл да направи той, наистина? Истеричен адвокат с подпухнали и зачервени очи и мокри дрехи, който се втурва към вестниците, както сигурно си е наумил, и то с такава история като нашата? Ще му се изсмеят в очите.

— Струва ми се, че пропуснах нещо — каза Дженифър.

— Какво?

— Касетката на Броукмайкъл е в него.

— Сигурно се майтапите, червенокожа лейди!

— С цялото ми червенокожо сърце ми се щеше да е така. Не можем да я намерим никъде.

— Свещени пистолети на Джордж Патън! Той може да изпорти цялото начинание. Трябва да му попречим!

— Как?

— Обадете се в Бостънските вестници, радиото и телевизията и им кажете, че един психопат е избягал от най-голямата лудница в Масачузетс.

— Това няма да свърши голяма работа, след като чуят касетата. Първото нещо, което ще направят, е да я презапишат, след това ще подложат гласовете на проверка и ще ги сравнят с този на вашия приятел Броукмайкъл, имат го или от някое изявление пред пресата или направо по телефона.

— Ще се обадя на Броукмайкъл и ще му кажа изобщо да не вдига телефона!

— Телефона…? — каза замислено Дженифър — Точно така! Всички телефонни компании разполагат с компютърни отпечатъци от номерата на всички телефонни обаждания. Това е стандартна процедура, заради сметките. Сигурна съм, че господин Пинкъс може незабавно да получи разрешение от полицията.

— За какво?

— За да разбере номера, на който се е обадил Сам. Освен, когато ни се обадихте рано тази сутрин, никой след това не е използвал телефона.

Благодарение на забележително добрите отношения на Аарон Пинкъс с местните власти, предложението на Редуинг бе реализирано бързо и ефективно.

— Господин Пинкъс, лейтенант Кафърти от Бостънското полицейско управление е на телефона. Имаме информацията, която ви е необходима.

— Страшно съм ви благодарен, лейтенант Кафърти. Ако случаят не беше спешен, никога не бих си позволил да злоупотребявам с вашата любезност.

— Е, стига, сър, няма никакъв проблем. Всяка година на бала на полицаите има от „Агнешкото със зеле на Пинкъс“.

— Нищожен принос, в сравнение с това, което вършите за нашия почтен град.

— Е, обаждайте се винаги, когато имате нужда… Ето това, което получихме от телефонната компания. През последните дванадесет часа от този номер в Суомпскът са проведени четири разговора, като последният е бил преди шест минути с Ню Йорк. Два са били с вашия домашен номер, господин Пинкъс. Първият е бил в шест и тридесет и три миналата вечер и след това тази сутрин…

— А, да, говорих с жена ми Шърли. Бях забравил.

— Ние всички познаваме госпожа Пинкъс — тя е впечатляваща дама. Толкова висока и грациозна, сър.

— Висока ли? Не, всъщност тя е доста ниска, заради прическата изглежда така. Няма значение, какъв е четвъртият номер, моля ви?

— Разговорът е бил проведен с липсващ в указателя номер тук в Бостън в седем и двадесет тази сутрин и номерът е в резиденцията на Джефри Фрейзиър…

— Фрейзиър ли? — прекъсна го неволно Аарон. — Колко необичайно…!

— Не само това, господин Пинкъс. Ще ме извините, че го казвам, но той е царски чеп в дирника, простете ми за израза, сър.

— Убеден съм, че речникът на дядо му е далеч по-груб, лейтенант Кафърти.

— О, ние сме го чували, господин адвокат! Всеки път, когато си прибира отрока от изтрезвителното, старецът пита дали не бихме могли да го задържим някой друг ден в повече.

— Много ви благодаря, лейтенант, много ми помогнахте.