Пътят към Омаха

— Винаги на вашите услуги, сър.

Аарон остави слушалката и погледна озадачено към Дженифър.

— Поне знаем как Сам е открил касетата. Използвал е телефона в кабинета на Сидни. Точно там я прослушахме миналата нощ.

— Но това не е причината за вашия шок, нали? Това е някой на име Фрейзиър, така ли е?

— Точно така. Той е един от най-очарователните мъже, които изобщо могат да се срещнат. Изключителдо свястна личност, родителите му загинаха преди няколко години в самолетна катастрофа, когато алкохоликът Фрейзиър Старши се опита да приземи самолета си. Джефри е бил съученик на Сам в Андоувър.

— Значи за това му се е обадил.

— Съмнявам се. Сам не може да мрази, не му е в характера. Както виждате, не намрази дори и Макензи. Но той не одобрява и то дълбоко не одобрява.

— Не одобрява?

— Защото Джефри е пропаднал и е загубил мястото си в обществото. Той е един хроничен алкохолик, чиято единствена цел в живота е да търси удоволствие и да дави мъката си в бутилката… Той не би могъл да свърши никаква работа на Сам.

— Да, но днес е свършил — преди около десет минути на плажа.

— Генералът е прав, ние трябва да го спрем! — каза изведнъж Аарон, извръщайки се отново към телефона.

— Как?

— Ако знаехме къде смята да отиде с лодката, бихме могли да започнем от там.

— Той може да отиде навсякъде.

— Не, не съвсем — каза Аарон. — По крайбрежието нещата доста се промениха. Крайбрежният патрул и моторните ескадри са непрекъснато нащрек, не само заради безразсъдните състезатели с моторници, но и заради тези, които внасят разни забранени вещества от кораби, пуснали котва навътре в морето. Тези, които имат къщи по брега, са помолени да съобщават за всякакво подозрително движение по бреговата линия.

— Значи вече някой може да се е обадил — прекъсна го Дженифър. — Тази моторница дойде до плажа.

— Да, но Сам се е качил на борда, т.е. никой не е слизал на брега.

— И все пак, защо да не се обадим на Службата за крайбрежна охрана?

— Бих го направил на секундата, ако знаех точно каква марка е моторницата или поне цвета и размера или откъде е отплавала. — Но после вдигна слушалката и добави:

— Но аз току-що си спомних, че мога да попитам един човек.

* * *

Един от най-уединените и изискани квартали на Бостън е разположен в горната част на хълма Бийкън Хил и се нарича „Луисбърг Скуеър“. Там се издигат елегантни градски къщи, строени през 1840-те, а малкият спретнат парк, със статуя на Колумб на северния вход и монумент на Аристид — на южния, прави гледката твърде приятна.

В този момент в квартала звънеше един единствен телефон и той се намираше в мебелираната разточително, но с вкус къща на една от най-старите фамилии в Бостън с настоящ собственик Р. Куксън Фрейзиър. Когато телефонът иззвъня, подвижният възрастен джентълмен, облечен в мокри от пот червени спортни гащета, изпрати баскетболната топка право в коша на таблото, издигащо се насред малкото игрище, което си беше направил на последния етаж на къщата. Кецовете му изскърцаха върху твърдия дървен под. След моментно колебание си спомни, че икономът му в момента е на пазар. Забърсвайки потта от веждите под бялата си коса, той отиде до телефона на стената и го вдигна. — Моля? — каза леко задъхан.

— Господин Фрейзиър?

— На телефона.

— Аарон Пинкъс се обажда, господин Фрейзиър. С вас сме се срещали няколко пъти, като последният беше на благотворителния бал на Фогс Мюзиъм, доколкото си спомням.

— Наистина беше така, Аарон, и защо ми говориш на „господин Фрейзиър“? Ти си почти толкова дърт, колкото и аз, и доколкото си спомням и двамата се съгласихме, че не би изглеждал така, ако спортуваше малко повече.

— Съвършено вярно, съвършено вярно, Куксън. Като че ли никога не мога да намеря време.

— Сигурно няма и да намериш, но може би ще бъдеш най-богатия в цялото гробище.

— Много отдавна зарязах тези амбиции.

— Какво мога да направя за теб, стари приятелю?

— Боя се, че става въпрос за твоя внук…

— Ти ли се боиш? — прекъсна го Фрейзиър — Аз пък съм ужасен! Сега пък какво? — Пинкъс започна да го въвежда в историята, но само осем секунди по-късно, при споменаването на моторницата, възрастният мъж се намеси отново и изкрещя триумфиращо. — Ето това е! Пипнах го!

— Моля, не разбрах какво ми каза, Куксън?

— Сега ще мога да го отстраня!

— Какво…?

— На него според закона не му е позволено да управлява моторницата си — или колата си, или мотоциклета си, или моторната си шейна. Той се счита за обществена опасност по суша, вода и сняг!

— В затвора ли ще го пратиш?

— В затвора ли? Мили Боже, не. Само в едно от онези места, където вразумяват пропаднали момчета! Адвокатите ми вече са го уредили. Ако го хванат дори и в едно нарушение и ако няма ранени или втори страни, които да предявяват някакви претенции, съдът ще ми разреши да приложа моите собствени ограничителни мерки.

— Значи искаш да го пратиш в санаториум?

— Бих предпочел да употребя друг термин, като например „рехабилитационен център“ или някаква друга там парола.

— Значи наистина ти се е качил на главата, щом си готов да отидеш толкова далече.

— Определено, но не по този начин, който вероятно си представяш. Аз познавам това момче и го обичам с цялото си сърце. Боже мой, та той е последната мъжка издънка от Фрейзиърови!

— Разбирам те, Куксън.

— Не съм сигурен, че ме разбираш. Виждаш ли, той може да е всякакъв, но ние го направихме такъв, нашето семейство го направи. Точно както постъпих и аз с моя син, а моята вина е далеч по-голяма, защото аз бях по-наблизо, бях жив. Но, както ти казах, аз го познавам и вътре в тази алкохолизирана и чаровна обвивка има мозък, Аарон! Зад това отдадено на удоволствията момче се крие друг мъж, чувствам го и наистина го вярвам!

— Той е изключително симпатичен и аз определено не бих се наел да ти противореча.

— Хората от вестниците и телевизията явно си въобразяват, че го познават. Само да се забърка в поредната каша и веднага започват да кичат табели. „Несметен богаташ отново в изтрезвителя“ и „Плейбоят на Бостън, позор за града“ и тъй нататък и тъй нататък.

— Е, въпросните събития сигурно са се случили…

— Разбира се, че са се случили! Точно затова твоята новина ми е най-големият подарък, който би могъл да ми направиш. Сега ще мога да поставя под контрола си този попрестарял вироглавец!

— Как? Моторницата му е в океана и ние дори не знаем къде отива.