Пътят към Омаха

— Кое? — каза Девъро, излизайки с трудност от втората спалня, облечен в някакъв широк пепитен костюм с развяващи се панталони, които прибавяха към стройната му фигура поне още тридесет и пет килограма. По-странна беше главата му. Тя беше покрита с рошава кафява перука, като сипещите се изпод шапката къдрици можеха да се опишат единствено със сравнението „свинска опашчица“, любимата прическа на студентството от двадесетте години. Той бутна притворената врата на Редуинг и застана в рамката. — Мога ли да помогна?

— У-а-у-а-а-а-х!

— Ти крещиш. Това „да“ ли означава или „не“?

— Ти пък като какъв си се маскирал?

— Според шофьорската книжка и регистрационната карта на избирател, която ми бе осигурена заедно с дрехите, името ми е Алби-Джо Скруб и съм притежател на ферма за отглеждане на пилета някъде… А ти пък коя си?

— Бивша църковна хористка! — отговори Джени, опитвайки се още веднъж да закопчае стоманената жилетка, която не беше съвсем по мярка на щедрия й бюст. — Ето! Няма значение, оправих ce!… А сега и тази тъпа селска блуза, която би убила желанието и на някоя зажадняла за секс горила.

— Да, но не убива моето.

— Ти си едно ниво под горилата и се възбуждаш сто пъти по-лесно.

— Стига де, нали вече нямаше да се заяждаме. Не се майтапя, ти каква си?

— Нека го кажем направо — една лека жена, чиито природни дадености от кръста нагоре въпреки този противокуршумен корсет, се надяваме да отвлекат вниманието на пазачите от процедурите по пропускането.

— Ястреба мисли за всичко.

— Дори и където въпроса опира до либидото — съгласи се Редуинг и навлече яркозелената блуза през главата си. После я завърза над жълтата си минипола. Наклони се леко напред, поглеждайки как се поклащат гърдите й под свободната широка блуза. — Това е най-доброто, което постигам — каза тя с въздишка.

— Дай да поработим върху него…

— Долу ръцете… Сега идва най-неприятният момент — „каската“.

— Косата ти изглежда доста странно — отбеляза Девъро, — да не би да си я хванала отзад?

— Твоят неандерталец иска да ми отмъсти — Джени посегна към една широка квадратна кутия на леглото и извади от там една платиненоруса перука, поставена върху стоманен шлем. — Тази противокуршумна каска е толкова тежка, че сигурно до края на годината ще ходя със схванат врат, ако доживея дотогава, разбира се.

— Да, и аз си имам такова нещо — каза Сам, докато Редуинг наместваше бронираната перука върху главата си. — Можеш да кимнеш с глава за „да“, но ако се опиташ да кажеш „не“, може да си счупиш носа.

— Не ми отива на външния вид да си въртя главата.

— Сам! — извика Аарон Пинкъс от дневната — Необходима ми е помощ!

— На разположение съм — Девъро изхвърча от спалнята, а Джени по петите му. Това, което видяха беше невероятно. Нямаше я вече крехката, но въпреки това достолепна фигура на най-изтъкнатия бостънски адвокат. На негово място се беше появил някакъв равин в дълга черна мантия и плоска черна капела, изпод която стърчаха два кичура черна коса.

— Ти да не би да опрощаваш грехове или хора като теб не правят подобни неща? — каза Сам.

— Никак даже не си остроумен — отвърна Аарон и пристъпи внимателно няколко крачки напред, залитна и се хвана за поставката на една настолна лампа, която, естествено, се разби на пода. — Цялото ми тяло е опаковано в желязо! — извика той ядосано.

— Това е заради собствената ви сигурност, господин Пинкъс — каза Дженифър, заобиколи Девъро и подхвана възрастния човек под ръка. — Сайръс се изрази съвсем ясно, трябва да се погрижите за сигурността си.

— Тази грижа ще ме убие, дете мое. На Омаха Бийч носех на гърба си двадесет килограмов пакет, заради който едва не се удавих в метър и двадесет сантиметра вода, само че тогава бях къде-къде по-млад. Това метално бельо е доста по-тежко, а и аз съм много, много по-стар.

— Най-трудно ще ви бъде изкачването по стълбите пред Съда и понеже ще трябва да се разделим, ще накарам Джони Телешки нос да намери някой, който да ви помогне.

— Телешкия нос ли? Струва ми се, че това име ми е познато, то не се забравя лесно.

— Той е дясната ръка на Мак от племето — каза Сам.

— Джони Телешкия нос и Макензи Хоукинс образуват един съвършен екип. Мошеник и измамник. Телешкия нос все още ми дължи един куп пари, а Хоукинс ми дължи душевно спокойствие, както и професионалната ми кариера… Няма значение, Джони ще намери някой, който да ви помогне. По-добре да го направи или ще го подведа под отговорност, затова че е присвоил хилядарки от подкупа, който генерал Гърмяща кукувица е дал на старейшините.

— Направил ли го е? — попита Девъро.

— Всъщност, нямам и най-малко понятие, но би било най-естественото нещо на земята за него поне да опита.

На вратата нетърпеливо се почука. Сам отиде и я отвори, още веднъж приятно изненадан от внушителната елегантност на Сайръс. — Заповядайте, полковник.

— Благодаря, Сам. Бих желал да те запозная с двама мои приятели или може би трябваше да кажа, приятели на „съдията Олдсмобил“ — Сайръс пристъпи в стаята и подкани с жест Деси-Едно и Две да сторят същото. Въпреки това, те не бяха двамата Деси Арнас, които всички познаваха. Д-Едно, чиито изкуствени зъби отново бяха на мястото си, беше облечен в консервативен сив костюм и тъмносиня риза, която подчертаваше бялата му свещеническа яка. Д-Две, също някакъв свещеник, но от различна вяра, носеше черен костюм и свещеническа яка, както и златен кръст, висящ на гърдите му. — Мога ли да ви представя отец Елмър Пристин, свещеник и неговия католически колега, монсиньор Хектор Алицонго.

— Небеса! — каза Аарон, свличайки се със звън в стола си.

— Боже мой! — добави платиненорусата проститутка, която всъщност беше Джени.

— Той те чува — каза Д-Две и се прекръсти, след това прекръсти и всички в стаята — наопаки.

— Не ставай богохулник — измърмори Деси-Едно.

— А ти луд. Включих те и тебе, макар че си тъп протестант.

— Много добре, момчета — каза Девъро. — Разбрахме посланието… Сайръс, за какво е всичко това?

— Първо, разрешете ми да попитам дали всеки от вас е намерил всичко, изброено в списъка? — Дженифър, Сам и Аарон кимнаха. — Добре — продължи наемникът, — има ли някакви проблеми с камуфлажното облекло? Искаме да се чувствате удобно, доколкото е възможно при тези обстоятелства.

— Ако трябва да съм откровен, полковник — отвърна Аарон, — може би ще трябва да наемете портативен кран, за да ме премества.

— Това не е проблем, Сайръс — каза Редуинг. — Ще накарам някой член на племето да помогне на господин Пинкъс.

— Съжалявам, Джени, не можем да си позволим никаква връзка с който и да е от племето. А не е и необходимо.

— Чакай малко сега — намеси се Девъро. — Моят почитаем шеф едва върви в този средновековен рицарски костюм!

— Той ще бъде подкрепян от нашите двама свещеници.

— Нашите Деси ли? — каза Дженифър.

— Точно така. Идеята е на Хоукинс и е направо блестяща… „Преподобният Пристин“ и „монсиньор Алицонго“ са се присъединили към достопочтения равин в религиозен протест пред Върховния съд срещу някои от последните му решения, които те считат едновременно за антихристиянски и антисемитски. Никой няма да може да им попречи, освен със сила, а това би го поставило в доста неудобно положение пред телевизията.