Пътят към Омаха

трябва да се вмъкнем вътре, да сменим дрехите си и да се представим на охраната пред залата в три часа!

— Може би разполагаме с толеранс от няколко минути — прекъсна го Сайръс. — Дори и съдиите трябва вече да са уведомени за този хаос отвън.

— Уопотамски хаос, Лютиче! Може да се каже, че не е много в наша полза, въпреки че е необходимо.

— Задръжте така! Нашият селянин с кокошките води обратно Покахонтас — в мъртва хватка, бих добавил.

— Това момче от време на време се взема в ръце! Детайлизирайте ситуацията и да действаме!

— Ей сега. Кога ще излезе нашият генерал?

— Веднага щом видя принцесата и селянина да пресичат улицата поотделно и се погрижете тя да влезе първа… къде изчезна светата троица? Не ги виждам.

— Не можете да ги видите. Те са от тази страна и си пробиват път през безредиците. Хората би трябвало да се отнасят с малко повече уважение към религиозните водачи. Деси-Едно и Две вече проснаха на земята поне дузина вика-чи, и се кълна, че видях Д-Едно да разкопчава поне пет часовника!

— Само това ни липсва, свещеник-джебчия!

— С това разполагаме, Нарцис… Край, двамата ни адвокати, Пънч и Джуди84 пристигат.

— Напляскайте ги, за да се вразумят, полковник. Това е заповед! Край!

Ястреба пъхна уоки-токито в разпрания джоб на сакото си и се обърна към Сътън: — Само няколко минути остават, Хенри. Готов ли си?

— Готов ли? — каза актьорът, едва сдържайки яростта в гласа си. — Идиот такъв! Как бих могъл да завладея сцената, когато тече цялата тази бъркотия?

— Стига, Хенри, само преди няколко часа ми каза, че това нещо е чудесен „мизансцен“.

— Това беше обективен анализ, а не субективна интерпретация. Няма малки роли, има малки играчи.

— А?

— Ти си изключително дебелокож, когато стане въпрос за изкуство, Макензи.

— Тъй ли?

— Хубавата Дженифър пресича улицата. Господи, гардеробиерката трябва да бъде уволнена незабавно! Тя е направо като някоя брантия!

— Точно това е идеята… Ето го и Сам…

— Къде?

— Онзи тип с костюма, дето му е голям…

— С онази абсурдна шапка ли?

— Изглежда доста по-различен, нали?

— Определено изглежда много глупав!

— Точно това ни трябва. А не някакъв хитър адвокат.

— Мили Боже! — възкликна актьорът. — Видя ли това?

— Кое?

— Свещеникът в сивия костюм — ето там — този, който се качва по стълбите с другия свещеник и онзи между тях двамата, който прилича на равин.

— О, о… Какво е станало?

— Кълна се, че викарият току-що блъсна един човек и му открадна часовника. Направо му го откъсна от китката!

— Проклятие! Казах на полковника, че само това ни липсва, свещеник, който краде от паството си.

— Знаете ли…? Ама разбира се, че знаете. Възрастният човек в равинските дрехи е Аарон! А другите двама са онези типове от Аржентина или от Мексико!

— Пуерто Рико, но това не е важно. Щом са стигнали до горе, значи ще влязат!… Ваш ред е, генерале!

От радиото на Ястреба се дочу пращене. Той го измъкна бързо от джоба си и от него се разнесе гласът на Сайръс. — Пресичам улицата. Пожелайте ми късмет!

— Всички системи са в ход, полковник… Телешки нос, обади се!

— Тук съм, престани да крещиш. Какво има?

— Спирай с индианските глупости и започвай националния химн.

— Нашите са по-хубави, поне можеш да си ги тананикаш.

— Веднага, Джони! Генералът ни излиза на сцената!

— Дадено, бледолики.

— Това е, Хенри! Направи го добре!

— Никога не съм го правил зле, задник такъв — каза актьорът, пое няколко пъти дълбоко въздух, изпъчи се в целия си внушителен ръст и закрачи към бунтуващата се тълпа и към уопотамите, които изведнъж запяха „флаг, обсипан със звезди“. Хорът беше омагьосващ. Гласовете се издигаха до небесата и гледката на четиридесетте боядисани и разчувствани лица на коренните жители на Америка имаше поразяващ ефект върху тълпата. Дори и бесните командоси, вкопчили се в смъртна схватка с агентите, застинаха с протегнати ръце и пръсти впити в гърлата им. Стрелците изтърваха боксовете си и торбичките с олово и всички впериха поглед в трагичните фигури, които от все сърце пееха за земята, която беше открадната от тях. В много от очите на наблюдателите се появиха сълзи.

— Сега е зимата на нашето недоволство! — изрева сър Хенри Ървинг Сътън с най-завладяващия си сценичен глас, след като се изкачи на четвъртото стъпало и се обърна към тълпата. — Кучетата може да ни лаят, но нашият поглед е чист и ясен. Извършено е едно ужасно зло и ние сме тук, за да го поправим! Да бъдеш или да не бъдеш, това е въпросът…

— Този кучи син може да си дрънка така цял час — прошепна Макензи в радиото си. — Къде сте всички? Отговорете с номерата си.

— Ние сме в голямата каменна зала, но ти нищо не знаеш, генерале…

— Принцесата и селянина са с мен — каза Сайръс — и вие наистина нищо не знаете!

— Какви ми ги дрънкате вие двамата, по дяволите?

— Малък номер, за който вие не сте се досетил — обясни наемникът. — Тук вътре имат детектори за метал и ако Джени, или Сам, или господин Пинкъс преминат, ще включат алармата в сградата.

— О, Господи! Докъде е стигнала тази държава?

— Предполагам, че трябва да се каже нещо като „да погледнем към причините, които лежат в основата“, но в този момент ние не можем да продължим.

— Все още не са ни победили, Лютиче — извика Ястреба. — Телешки нос, слушаш ли?

— Разбира се, Г. Г., а и ние също си имаме проблем. Той възникна между нашите хора и твоя приятел Вини. Искам да кажа, че той си е жив трън в задника.

— Какво е направил? Той е при вас едва от тази сутрин — какво би могъл да ви направи?

— Клъч, клъч, клъч, само това прави непрекъснато! След това се появи онзи неговият приятел, дребният, дето говори като бройлер и в мотела се развъртяха дузина барбута, а този Джоуи не знам там какъв си само обикаляше от стая на стая да поддържа акцията. И успя, бих добавил, с едни много интересни зарове. После се омете и доста от нашите момчета се оказаха с ометени джобове.

— Сега нямаме време да се занимаваме с това!

— Намери време, Г. Г., докато онзи генерал, който, трябва да призная, изглежда съвсем като теб, все