Пътят към Омаха

— Започваме — три, четири!

Думкането и хоровите изпълнения бяха започнали отново, допълвани от потропването на женски крака на пътеката, а шофьорът се опитваше да се съсредоточи върху все по-натовареното движение. За нещастие един спиртник, върху който вреше съд с яркочервени пастели „Крейола“ се преобърна и подпали кожената пола на една от танцьорките. Няколко младока с голям ентусиазъм се втурнаха да гасят пламъците.

— Веднага си разкарайте ръцете от мен! — изкрещя нападнатата индианска хубавица.

Шофьорът беше извърнал рязко главата си, за да погледне какво става и автобусът закачи една водоноска и й отнесе горната част, така че върху Индипендъс авеню се изля порой от вода и измокри до кости всички минувачи наблизо. Компанията задължаваше всеки свой шофьор, замесен в подобен инцидент, да спре незабавно, да се обади по радиото на диспечера и да уведоми полицията. Това беше политика на фирмата, която обаче абсолютно и категорично не се отнасяше за него! — реши шофьорът на автобуса, пълен с аборигени-терористи, от чиито лица капеха восъчни бои. Беше стигнал на пет пресечки от местоназначението си и мечтаеше за момента, в който товарът му от потропващи садисти и подпалвачи с всичките им кожи и еленови туники ще напусне автобуса му заедно с брезентовите си чанти и билетите си, а той ще се втурне обратно към базата, за да подаде набързо написаната си оставка, ще се прибере вкъщи да прегърне жена си и двамата заедно щяха да вземат следващия самолет за колкото се може по-далечно място. След като тридесет и шест години си бил зад волана и си возил какви ли не свини в човешки образ, в края на краищата можеш да разбереш кога настъпва критичната точка на това, което може да се преглътне. Беше същото като във Франция през Втората световна война, когато швабите ги бяха подгонили. Тогава онзи велик човек, генерал Хоукинс, пое дивизията им и изкрещя думите:

— Настъпва един момент, войници, когато или плюем на всичко, или се заемаме с големи работи! Аз казвам да продължим! Аз казвам да атакуваме!

И, за Бога, те го направиха. Великият човек се беше оказал прав тогава, но сега нямаше какво да се атакува, никакъв въоръжен враг нямаше намерение да те убива, просто някакви армии лунатици се опитваха да се качат в автобуса ти и да те подлудят! Сега, в този критичен момент, беше дошло време да плюе на всичко… Той се почуди какво ли би казал великият генерал. Мислеше, че знае: „Ако врагът не си струва, намери си друг!“

Шофьорът щеше да плюе на всичко. Врагът не си струваше.

Последният терорист, който слезе от автобуса беше този, когото наричаха Телешки нос, маниакът с цветните восъчни вадички, които се стичаха по лицето му.

— Ето, човече — каза аборигенът и подаде на шофьора някаква метална монета без никаква видима стойност. — Вождът Гърмяща глава пожела да наградим с това този, който ни докара до „съдбоносното място“. Проклет да съм, ако знам какво е имал предвид, но това е твое, приятелю — Телешки нос скочи от стъпалата на автобуса на тротоара.

— …„съдбоносното място“. Нищо вече няма да e същото след акцията, която ще предприемем. Ще атакуваме! — беше казал още генерал Макензи Хоукинс във Франция преди четиридесет години.

Шофьорът погледна металната монета в ръката си и дъхът му спря. Това беше копие от емблемата на дивизията им… отпреди четиридесет години. Знак от небесата? Едва ли, защото той и жена му от доста години насам успешно заобикаляха църквите. Неделните сутрини бяха предназначени за всички онези телевизионни програми, в които политиците подхранваха и възпламеняваха яростта му, а жена му я успокояваше с някой друг коктейл „Блъди Мери“ с капчица лютив сос „Табаско“. Много свястна жена беше съпругата му… Но това! Старата му дивизия и думите на най-свестния командир, живял някога! Христе, трябваше да се махне оттук. Това беше лудост!

Шофьорът запали отново двигателя, натисна педала за газта до дупка и запраши по Първа улица, само за да види в огледалото си за обратно виждане как тълпа от боядисани лица му маха за довиждане.

— Да ви го начукам! — изкрещя високо. — Аз съм вън от играта, приключих! Аз и моето момиче се отправяме на запад — толкова на запад, че е изток, може би на някое местенце като Американска Самоа!

Глава 31

1:06, следобед. На вратата на апартамента се позвъни и докато Сам и Аарон се изнасяха към спалнята, за да избягнат всякакво възможно разпознаване, Дженифър прекоси стаята, хвърли един поглед зад себе си и след това каза: — Кой е?

— Моля ви, госпожице Джени, отворете! — чу се неподлежащият на объркване глас на Роман З. — Много е тежко!

Редуинг отвори вратата и видя Роман, застанал пред двамата Деси, които бяха хванали за дръжките един огромен метален сандък и на челата им блестеше пот.

— Мили Боже, защо не се обадихте на някой от персонала да го донесе?

— Моят най-скъп приятел, който по една случайност в момента се е превърнал в брутален и малоумен „полковник“, каза да го донесем сами — Циганинът влезе в стаята. — А от друга страна, който види съдържанието му… Хайде мои втори и трети най-скъпи приятели. Внасяйте го!

— Вие ще бъдете щедро компенсирани за усилията си — каза Аарон Пинкъс, след като излезе от спалнята. — Няма ли някой да го отвори? — добави той, вторачвайки се в сандъка.

— Няма ключ — каза Роман, — само някакви малки цифри на ключалките.

— Шифърът е в мен — обяви безукорно и скъпо облеченият Сайръс, който влезе през отворената врата и незабавно я затвори. — Ето! — каза Сайръс, след като се справи с ключалките и отвори сандъка.

— Господи! — извика Изгрев Дженифър Редуинг. — Толкова много метал!

— Казах ти, Джени — изрече Сайръс, поглеждайки към купчината стоманени жилетки и шлемове, закачени от едната страна. В другата част висяха най-различни странни облекла. — Играта е загрубяла доста.

* * *

1:32. Съдържанието на огромния сандък беше разпределено. Съгласно заповедите на Ястреба (с няколко допълнения и поправки от страна на настоящия му главен военен адютант, Сайръс) основната цел беше да се измамят вражеските скаути, които ще ги издирват в тълпите отвън, и чрез тази измама да се доберат до приемната зала на Върховния съд. Влязат ли веднъж вътре, втората задача беше да преминат през охраната без Сам, Аарон, Ястреба, а по възможност и Джени, да разкриват самоличността си. Макензи беше убеден, че пазачите са получили сигнал да следят за определени личности, със сигурност за тях двамата с Девъро, а тъй като Сам беше служител на Пинкъс, може би и за Аарон. И. Дж. Редуинг в миналото също беше пледирала пред Съда и ако някой си беше свършил добре домашното и беше научил, че тя освен това е и член на племето уопотами, също би могла да бъде в списъка. Наистина, вероятността участието на Джени да е било проследено беше съвсем малка, но не трябваше да се подценяват възможностите на милиардите долари, притежавани от алчните врагове на „починалия“ Винсънт Манджекавало.

Преодоляването на третото препятствие зависеше единствено от това Сам, Аарон и Хоукинс да намерят мъжка тоалетна, а Дженифър да се ориентира къде е дамската, преди да бъдат приети във височайшите покои. Според подробния план на сградата, осигурен по неизвестен начин от „роднини“ на Вини Бам-Бам и потвърден от любимата му леля — Анджелина Хойкалото, коридорът на втория етаж, където се намираха и съдебните зали, се увенчаваше с по две такива помещения в противоположните му краища. Но да насочим отново вниманието си към съдържанието на металния сандък. То накара Джени да се разкрещи от спалнята си.

— Сам, това е невъзможно!