Пътят към Омаха

ръка, като че ли си изпаднал в делириум тременс. Знаех си, че ти си свръзката. Не можеш да измамиш никого.

— Поставяте под въпрос моята техника ли, сър? С която съм заслужил одобрението на хиляди критици в страната!

— Кой е този кукундел тук? — попита Малкият Джоуи, докато крайно изненаданият Макензи излизаше от дрешника. — Аз мисля, че Бам-Бам и аз би трябвало да знаем, не мислиш ли?

— Джоузеф, какво правиш тук? — изрева Ястреба и учудването му бавно започна да преминава в гняв.

— Успокой се, тъпако. Вини е взел присърце твоите интереси, трябва да го знаеш. Спомни си, че аз съм Савана. Аз мога да бъда навсякъде, мога да се движа навсякъде и никой не ме забелязва. Както и ти не ме забеляза онази сутрин, когато кацна на Националното летище в Ню Йорк и аз бях точно до гъза ти.

— E, и?

— Бам-Бам иска да ти кажа, че благословената му леля Анджелина е направила това, което си поискал от нея да направи, защото нейният съпруг, Роко, е един загубен кучи син и тя много обича племенника си, Винченцо. Материалът, който си искал, се намира във втория килер вдясно по коридора.

— Много добре!

— Не е чак толкова добре. Бам-Бам е горд мъж, тъпако, и твоите коренни американски приятели не се отнасят много добре с него. Той казва, че са се държали с него като боклук и перата на главата му не му стояли добре!

* * *

12:18. Управителят на „Ембъси Pay Хотел“ на Масачузетс Авеню съвсем не беше подготвен за странното поведение на един от най-почетните му гости, а именно Аарон Пинкъс, адвокат. Както обикновено, когато известният адвокат посещаваше Вашингтон, имаше негласна уговорка престоят му да се пази в тайна, но този следобед господин Пинкъс наистина прекали с потайността си. Беше настоял той и съдружникът му да използват отделен вход и да стигат до апартаментите си по служебния асансьор. Нещо повече — само управителят трябваше да знае за присъствието му; в регистъра трябваше да се впишат фалшиви имена и точно по тази причина, ако някой се обади по телефона и го потърси, трябваше да му бъде отговорено, че в хотела не е регистриран никакъв Аарон Пинкъс, защото точно така си и беше. Обаче, ако някой се обадеше и дадеше единствено номера на стаята, трябваше да бъде свързан.

На Пинкъс съвсем не му отиваше да се обвива с такава тайнственост, съгласи се пред себе си управителят, но си помисли, че знае защо. Вашингтон се беше обърнал на зоологическа градина тези дни и несъмнено адвокат с неговия опит е бил извикан да даде показания пред Конгреса относно разни сложни законови материи, касаещи финансови измами с по-специална насоченост. Очевидно, Пинкъс беше довел със себе си най-мъдрите адвокати от фирмата си, за да го съветват по време на консултациите.

И точно поради тази причина управителят остана страшно озадачен, когато минавайки както обикновено на проверка през рецепцията, един мъж в оранжева риза, син копринен пояс и златна обица, поклащаща се на лявото му ухо, се приближи до гишето и попита къде е „магазинът за джунджурии“.

— Вие гост на хотела ли сте, сър? — попита подозрително служителят.

— А что друго да съм? — отвърна Роман З. и показа ключа от стаята си.

Управителят го погледна. Номерът беше на апартамента на Пинкъс.

— Ето там, сър — каза сконфузено служителят, сочейки отсрещната страна на фоайето.

— Това е хубаво. Трябва ми нов одеколон! Няма да воня я!

Само секунди след това двама мургави мъже, облечени в някакви униформи, които не бяха познати на управителя и той предположи, че сигурно са от някоя Южноамериканска революция, се втурнаха към гишето.

— Къде отиде той, човече? — извика по-високият от двамата, в чиято уста липсваха доста зъби.

— Кой? — попита служителят, отдръпвайки се от плота.

— Братото със златната обеца! — каза вторият латиноамериканец. — В него е ключът от стаята. Моят амиго натисна погрешен бутон на асансьора. Ние тръгнахме нагоре, а той е отишъл надолу!

— С два асансьора ли?

— Т’ва е за securidad, нали разбираш?

— За сигурност ли?

— Точно тъй, гринго — отвърна мъжът с липсващите зъби, изучавайки облечения с официален фрак служител. — Много са ти хубави дрехите, също като моите vispera — онзи ден. Ако ги върнеш на другия ден сутринта, не плащаш много. Т’ва го прочетох на табелата.

— Да, но тези не са взети под наем, сър.

— Купуваш ли си ги? Madre de Dios, значи имаш добра заплата!

— Да, заплатата ми е добра, сър — каза удивеният служител, споглеждайки се с още по-удивения управител. — Вашият приятел отиде в „джунджуриите“ — парфюмерийния магазин, сър. Той е ето там.

— Gracias, амиго. Гле’й да си задържиш тая хубава работа!

— Разбира се, сър — измърмори служителят, докато Деси-Едно и Две се втурнаха през фоайето след Роман З. — Кои са тези хора? — попита служителят на рецепцията, обръщайки се към управителя на хотела. — Ключът беше за един от най-хубавите ни апартаменти.

— Може би свидетели? — каза шокираният управител, с нотка на надежда в гласа. — Да, разбира се, само свидетели биха могли да са. Сигурно има някакво дело по въпросите на умствено увредените.

Горе в апартамента, който Аарон Пинкъс беше резервирал за Дженифър, Сам и себе си, славният адвокат обясняваше как беше направил избора на хотела:

— Любопитството обикновено може да се пресече, ако се отблъсне или обезкуражи — каза той, — особено, ако си имаш работа с институция, която извлича облага от името ти. Ако бях отправил молбите си към друг, непознат за мен хотел, веднага щяха да плъзнат слухове. Дадох на управителя недвусмислено да разбере, че той е единственият човек, който знае, че сме тук. Доста неприятно се почувствах, като го направих, но беше необходимо.

— Всичко е заради сигурността, господин Пинкъс — каза Редуинг, отиде до прозореца и погледна към улицата. — Толкова сме близо — до какво, не знам, но то ме плаши. След няколко дни моят народ ще бъде или народ от патриоти или от парии и точно в този момент бих заложила парите си на второто.

— Джени — започна Аарон с приглушена тъга в гласа, — в никакъв случай не бих искал да те разстройвам или притеснявам, но в светлината на това, което каза, мисля, че никога не би ми простила, ако не ти го кажа сега.

— Какво да ми кажете? — Редуинг се извърна от прозореца и погледна към Пинкъс.

— Говорих с един мой приятел тази сутрин, един бивш колега, който сега е член на Съда.

— Аарон! — извика Девъро — Не си му казал нищо за този следобед, нали?

— Разбира се, че не. Обадих му се просто от любезност. Казах му, че съм тук по работа и можем евентуално да вечеряме заедно.

— Слава Богу! — каза Джени.

— Той беше този, който повдигна въпроса за днес следобед.

— Какво?

— Не го каза направо, а само във връзка с моята покана за вечеря… Той каза, че може би няма да може да се види с мен, защото вероятно ще се крие и ще бъде под охрана в помещенията на Върховния съд.

— Какво?

— Точно това казах и аз…

— И?