случай не трябваше да влязат във Върховния съд на отсрещната страна на улицата. Без притеснения. На времето никой така и не можа да открие Джими Хофа.82
* * * 9:12. Две возила с правителствени регистрационни номера спряха пред сградата на Върховния съд. Според инструкциите, дадени от Министъра на правосъдието, осемте мъже, които излязоха отвътре трябваше да задържат и арестуват двама индивиди, издирвани за изключително тежки престъпления срещу държавата. Всеки един от агентите на фБР разполагаше със снимка на бившия и напълно дискредитиран генерал Макензи Хоукинс и неговия съучастник, някакъв мафиотски адвокат на име Самюъл Лансинг Девъро, все още издирван за шпионска дейност по време на негово служебно пътуване в последните дни на виетнамската акция. Нямаше определение, което би могло да окачестви престъпленията му. Той беше очернил репутацията на началниците си, като в същото време се беше облагодетелствал от техния позор, федералните агенти мразеха такива хора — как смееха да вършат такива неща?
* * * 10:22. Тъмносин автобус се плъзна покрай тротоара на улица „Капитол“ откъм страната на Върховния съд. Задната му врата се отвори и оттам изскочиха седем командоси в маскировъчни кафяво-зелени униформи, скрили оръжията в широките си джобове. В крайна сметка те никак не държаха да изглеждат подозрителни. Секретната им мисия бе зададена лично от Министъра на отбраната — устно, без писмена заповед: — „Джентълмени, тези двама боклуци могат да осакатят първата линия на американските военновъздушни сили, това е всичко, което мога да ви кажа. Те трябва да бъдат спрени на всяка цена“. — …Командосите мразеха паплач като тия двамата! Ако някой някога видеше сметката на онези хвъркачи, това щяха да са те самите. Ония въздухари не стига, че бяха окупирали всички първи линии, ами и прескачаха до вкъщи да похапнат пържоли, докато те бяха затънали в калта! Не! Ако някой трябваше да разкаже играта на въздухарите, те щяха да го сторят!
* * * 12:03. Макензи Хоукинс, сложил ръце на кръста си, изучаваше в хотелската стая вида на Хенри Ървинг Сътън и кимаше с одобрение.
— По дяволите, вие като нищо можете да минете за мен!
— Не беше трудно, топ general — каза Сътън, като свали офицерската си шапка със златни кантове и прокара пръсти през късо подстриганата си сива коса. — Униформата ми е като по мярка, а отличията наистина са много впечатляващи. Останалото е просто гласова имитация, което е съвсем елементарно. Озвучаването на реклами, включително и гласът на някакъв смрадлив котак, изпратиха едно от децата ми в колеж — проклет да съм, ако си спомням кое от всичките.
— Все още настоявам да си сложите бойна каска…
— Не ставайте смешен, тя ще развали ефекта и ще провали цялата операция. Ролята ми е да измъкна наяве хората, а не да ги подплаша. Бойната каска недвусмислено сигнализира за очакван конфликт и води до предположения за взети предохранителни мерки от рода на скрита въоръжена охрана. Мотивацията на човек трябва да бъде ясна, генерале, а не с разни примеси. По тази начин се губи аудитория.
— Вие също можете да загубите — може да се окажете мишена, нали ме разбирате.
— Аз наистина не мисля така — каза актьорът, намигайки на загрижения Мак. — Не и с това, което сте подготвил там навън. В сравнение с пясъците на Северна Африка, това тук е като репетиция на маса. Погледнато отвсякъде, това е един незначителен риск, за който аз съм щедро компенсиран… Между другото, какво става с нашите воини на Станиславски от „Самоубийствената шесторка“?
— Появи се промяна в плановете…
— О? — прекъсна го рязко и подозрително сър Хенри.
— В насока, еднакво добра за всички — побърза да добави Хоукинс. — Те ще пристигнат в Лос Анжелис към четири часа днес следобед. Жена ми, бившата ми жена — една от всичките, всъщност първата — ги искаше там, за да им хвърля по едно майчинско око и на шестимата.
— Колко мило наистина — Актьорът попила двете звезди на яката си. — Обаче, да попитам направо, нищо не се е променило по отношение на моето участие във филма, нали?
— Не, разбира се. Момчетата ви искат, а те ще получат всичко, което поискат.
— Сигурен ли сте? Те не са някакви суперимена, надявам се, че го съзнавате.
— Няма и нужда да са. Те притежават контрола върху най-страхотната история, за каквато Холивуд отдавна мечтае. Във всеки случай, всичко е в ръцете на Агенцията Уи-лям Морис и…
— Уилям Морис?
— Не се ли нарича така?
— Разбира се, че се нарича точно така! Струва ми се, че една от дъщерите ми е адвокат в официалното представителство — сигурно са й дали тази работа, защото ми е дъщеря. Как й беше името, виждам я всяка Коледа.
— Сделката е била поета от двама на име Робинс и Мартин и жена ми, бившата де — казва, че те били най-добрите.
— Да, да, разбира се. Чел съм за тях по вестниците. Мисля, че дъщеря ми — Беки или Бети — беше сгодена за този Робинс или май беше за Мартин? Да, те наистина трябва да са великолепни, защото тя е много умно момиче — Антоанет, точно така се казва! Тя винаги ми подарява пуловери с три номера по-големи, но и аз винаги съм изглеждал изключително внушителен на сцената — това се нарича присъствие, нали разбирате.
На вратата на хотелската стая се позвъни и двамата мъже се стреснаха.
— Кой може да е това, по дяволите? — прошепна Ястреба. — Хенри, ти казвал ли си на някого…
— Абсолютно на никого! — отвърна актьорът, също шепнешком. — Следвал съм стриктно сценария, скъпи приятелю, и не съм си позволил нито една волност! Регистрирах се тук като продавач на лули от Акрън — с подходящ полиестерен костюм, уморена походка… адски добро представление, бих казал.
— Кой би могъл да бъде?
— Остави на мен, mon general — Сътън отиде до вратата и зае клатещата се стойка на пиян човек, разхлаби вратовръзката си и разкопча до средата куртката си. — Скрий се в дрешника, Макензи! — каза тихо, а после заговори с висок, пиянски глас. — Д-а-а, к’во има? Т’ва е персонален купон и с приятеля ми не щем исфънредни гости!
— Ей, тъпако! — дочу се грубият отговор иззад вратата. — Ако си въобразяваш, че пак си играеш някоя от шибаните игрички, както правеше, когато бяхме в Бостън, забрави ги! Пусни ме да вляза!
Сър Хенри изви глава назад; в същия момент вратата на дрешника се отвори и оттам надзърна шокираната физиономия на Макензи. — О, Господи, това е Малкият Джоузеф!… Пусни го вътре.
— Е? — каза Джоуи с ръце на кръста, когато вратата зад него хлопна и се изпъчи в целия си сто и петдесетсантиметров ръст. — Ако главата на онзи тъпак, който наднича от дрешника, е твоята компания, значи ще си имаш големи неприятности с военните.
— Кое е това джудже? — попита актьорът с язвителен глас.
— Ти си бил много лесен, бе, тъпако номер две. След като се срещна с големия тъпак на ъгъла на Първа и Десета не помръдна ли с лявото си рамо и след това не размаха ли лявата си
