Пътят към Омаха

действаме бързо и експедитивно, за да разобличим Държавния секретар и всички около него, които чрез насилие искат да отнемат законните права на племето уопотами!

Тишина. И след това.

— Нека ви кажа нещо, господин Девъро — каза тихо човекът от фБР, събирайки остатъците от търпението си. — За мен е очевидно, че вие сте един човек с проблеми, които са извън моята компетентност. А сега имаме три възможности. Първата е да се обадя в болницата в Глочестър и да ви препоръчам консултация с психиатър; втората — да телефонирам на приятелите ни в полицейското управление и да ги помоля да ви арестуват, докато ви премине; а трето — да забравя, че сте влизал в кабинета ми с дрехи, от които капе вода, и с една обувка и че сте ми наводнил пода и да ви оставя да си излезете, като вярвам, че с въображение като вашето ще си намерите приятели, които да ви подкрепят.

— Вие не ми вярвате. — извика Сам.

— Откъде искате да започнем? С Деси Арнас-Две и някой си на име Голдфарб ли? Или от чувалите за трупове с дупки за дишане?

— Всичко, което ви казах е истина!

— Сигурен съм, че за вас е така и ви желая всичко най-добро. Също така, ако желаете, мога да ви повикам такси. Имате достатъчно пари в портфейла си, за да стигнете до Роуд Айлънд и до някой друг пост на ФБР извън щата.

— Вие сте пълен неудачник в професията си, агент Микулски.

— Жена ми твърди същото, когато опре въпрос до плащането на сметките. Какво да кажа? Аз съм неудачник.

— Вие сте позор.

— Ще го преглътна… А сега, освен ако нямате намерение да ми избършете пода и да ми подсушите бюрото, измитайте се, ако обичате, оттук, а? Имам работа. Класът за начинаещи от курсовете по английски за чужденци в Кейп Ан е предприел поход към градската управа и иска равностойни избирателни права.

— Много смешно, много!

— Аз мисля, че доста се забавлявахме.

— Не ми е необходима помощта ви за транспортиране. Шофьорът ми по една случайност е шампион по борба в Ню Ингланд!

— Ако продавате билети, ще си купя един, само ако веднага напуснете — каза агентът на фБР, събра принадлежностите на Сам и му ги подаде.

— Няма да го забравя, Микулски — отвърна му в същия тон Сам и се надигна с цялото си капещо достойнство, което успя да събере върху единствената си обувка. — Като съдебен служител възнамерявам да напиша оплакване до Министерството на правосъдието. Вашата некомпетентност в професията не може да бъде толерирана.

— Както искаш, приятел.

— Ще видите! — каза Сам Отмъстителят, после стана и тръгна към вратата, като два пъти се подхлъзна по мокрия под. — Ще има да слушате още за мен! — добави той и затръшна вратата след себе си.

За нещастие, специален агент Микулски чу за Сам точно три минути и двадесет и една секунди след напускането му. Докато човекът от фБР поглъщаше жадно четвъртата си глътка маалокс79, иззвъня главната линия на интеркома му, той натисна бутона и вдигна слушалката. — Микулски, ФБР.

— Хей, Теди, обажда се Джерард от базата — каза командирът на 10-ти пост от Крайбрежната охрана на щата Масачузетс.

— Какво мога да направя за теб, моряче?

— Стори ми се, че ти можеш да ме просветиш около този цирк Фрейзиър-Девъро.

— Какво…? — попита едва чуто специалният агент. — Девъро ли каза?

— Да, заловихме този шампанизиран нещастник Фрейзиър, но никакъв Девъро нямаше на яхтата, а Фрейзиър не пожела да ни каже нищо. Просто си поседя тук с идиотската си усмивка, а после се обади по телефона.

— „Не пожела“, „седна“?… Защо в минало време?

— Това е някакъв идиотизъм, Теди. Трябваше да го пуснем и точно това не можем да разберем. За какво беше цялото това глупаво преследване. За малко да си гръмнем двигателя, отнехме времето на трима човека и изпочупихме четири шамандури, дето сега трябва да ги плащаме и всичкото това за тоя дето духа! Девъро изчезна и ние дори не разбрахме за какво го търсят. Помислих си, че вие от Бюрото можете да ни осветлите.

— Ние не сме получавали никакъв сигнал — каза нещастно Микулски. — Разкажи ми какво се случи, Джери — Командир Джерард му разказа и специалният агент пребледня и посегна към маалокса си. — Този кучи син Девъро излезе оттук само преди няколко минути. Той е направо ходеща лудница! Какво направих, да ме вземат дяволите.

— Щом не си получавал сигнал, значи нищо не си направил, Теди. Ние предадохме доклада си по телетайпа и това е всичко, което можем да направим.

— Осем месеца, четири дни и пет часа и половина — измърмори Микулски, като отвори най-горното си чекмедже и погледна календара със задрасканите дати и тези, които оставаха, до деня на пенсионирането му.

Глава 29

Шампионът по борба на Ню Ингланд подкара джипа си по улица „Бърнбаум“ в Суомпскът.

— Ето, пристигнахме, господин Девъро. Това място съм го виждал само откъм морето.

— Бих те поканил вътре, Бумър, но разговорът ще бъде доста тежък и строго конфиденциален.

— Обзалагам се, че ще е такъв! Първо се появявате на плажа, после фБР, след това тук — леле мале. Но не мислете, не съм душил около вас, честно. Аз ще изчезна на секундата и, освен ако не ме попита някой упълномощен от властите, изобщо не съм ви виждал.

— Добре се изрази — упълномощен от властите. — Обаче аз настоявам да ти платя.

— В никакъв случай, господин Девъро, за мен беше чест. Но ако нямате нищо против, позволих си волността да запиша името си, в случай че след няколко години се съгласите да ме вземете за стажант. Без никакви специални привилегии.

— Няма да ти се наложи да ни търсиш, ние ще те намерим… Благодаря ти, Бумър.

— Успех, сър! — Девъро излезе от джипа, той направи обратен завой по алеята и изчезна през портата. Сам погледна към импозантния тухлен вход на Бърнбаумската лятна къща, пое дълбоко въздух и закрачи по калдъръмената пътека към вратата. Колко по-прости можеха да бъдат нещата, ако имаше две обувки, заключи той, докато натискаше звънеца.

— Проклет да съм! — изрева огромният черен наемник-химик Сайръс, докато отваряше вратата. — Не знам да те прегърна ли или да те удуша, Сам, но влизай, по дяволите!

Девъро се намъкна овчедушно в антрето, осъзнавайки, че всички гледаха провисналите му дрехи, разчорлената коса и липсата на обувка на единия му крак. Тези „всички“ се състояха от Сайръс, Аарон Пинкъс… и любовта му до края на земните му дни, Дженифър Редуинг, която стоеше в най-отдалечения ъгъл на стаята и се взираше в него. Какво имаше в неспокойните й и гневни очи не можеше да разбере.

— Сами, чухме всичко! — изкрещя Аарон, който иначе рядко крещеше, надигна се от кушетката, заобиколи я тичешком, стисна и двете му ръце, след което положи старческата си глава на лявата му буза. — Слава на Авраам, че си жив!

— Не беше чак толкова трудно — каза Девъро. — Фрейзи може и да е маниак, но много добре знае как се кара моторница, а след това пък се появи това хлапе, той е шампион по борба на Ню Ингланд.

— Знаем какво си преживял, Сами — възкликна Пинкъс. — Такъв кураж, такава смелост. И всичкото това заради принципите ти!

— Това беше тъпо, Девъро — каза Сайръс, — но в теб има огън, човече, признавам ти го.

— Къде е майка? — попита отмъстителят, отбягвайки погледа на Джени.