Пътят към Омаха

възнамеряват да ни попречат физически да влезем в сградата, прав ли съм?

— Да, в основни линии.

— Ако наистина съществува заплаха, можем да поискаме защита от полицията. Като прибавим към това и вас момчета, ако сте с нас, какво още ни е необходимо?

— Едно или две неща, които не съм споменал.

— Какво?

— Вие тримата сте адвокати, аз не съм, а Вашингтон не е Бостън, където агнешкото със зеле има своя много положителен ефект върху полицейското управление. Във Вашингтон, когато някой поиска защита от сините униформи, е най-добре да си има съвсем основателна законна причина. По дяволите, тия униформи там изобщо не могат да се справят с това, което им е на главата.

— А „основателната причина“ естествено изключва поименното назоваване на високопоставени хора — намеси се Джени. — И макар че притежаваме още едно копие от касетката, няма да посмеем да им я пуснем като доказателство.

— Защо не? — възкликна яростно Девъро — Писна ми вече и ми се гади от това обикаляне на пръсти! Нарушени са граждански права, престъпени са закони — защо не, по дяволите?

— Ходенето на пръсти е било изобретено от човечеството с определена цел, Сам — каза Пинкъс.

— О, това е всичко, от което се нуждая, скъпи ми шефе и Пенджабски пророче от Хималаите! Би ли имал нещо против да слезеш от планината и да го обясниш, Аарон?

— Ти си разстроен, скъпи…

— Кажи ми нещо ново!… Май че бяха десет мили и бурята си беше жив ураган — да кажем деветдесет и девета степен, или не знам там как се казва.

— Опитвам се да ти кажа — каза спокойно Пинкъс, че едно безшумно приближаване до плячката обикновено е по-ефикасно, отколкото ако се вдигне врява.

— Аз ще го кажа по друг начин — добави Сайръс. — Нито един полицейски инспектор във Вашингтон — и с касетката и без касетката — не би задържал някой като Държавния секретар.

— Той е в лудницата!

— Толкова по-силна ще е мотивировката на Държавния департамент да прикрие работата — каза наемникът-химик. — Повярвай ми, изпитвал съм го на гърба си.

— Всичко е корупция! — изрева Сам.

— Само някои хора — настоя Дженифър. — Голямото мнозинство са претоварени с работа, нископлатени, предани бюрократи — бюрократи в добрия смисъл на думата, мъже и жени, които дават най- доброто от себе си, за да се справят с проблемите на множеството министерства, създадени от политиците, за да оправдаят гласовете на избирателите. Това никак не е лесно, скъпи.

Девъро измъкна ръката си от тази на Редуинг, сложи я на челото си и се облегна назад на кушетката. — Добре — каза той изтощено, — явно аз съм най-тъпото хлапе на улицата. Хората вършат ужасни неща и всеки си мълчи; отговорността за това — навън през прозореца!

— Не е истина, Сам — възрази Аарон. — Ти никога не водиш така делата си. Отрязваш всеки маршрут за отстъпление преди явяването пред съда и възможните контрааргументи, каквито и да са те. Точно затова си най-добрият адвокат във фирмата ми — когато си напълно на себе си.

— Добре де, добре. Ясно е, че ще се правим на клоуни!… Какви са тези неща, които не си споменал, Сайръс?

— Противокуршумни жилетки и стоманени шлемове под перуките ви — отвърна наемникът, като че ли изброяваше продукти за приготвяне на шоколадови бисквитки.

— Какво?

— Много добре ме чу. Да си кажем нещата такива, каквито са, съветник. Върху вашето явяване утре следобед са заложени на карта милиарди — да, милиарди, и то повече отколкото можеш да си представиш дори и ти с развинтеното си въображение.

— Caramba! — извика Деси-Две.

— Млъквай! Може да сме мъртви!

— Не ма интересу’а. Той е прав!

— Е, аз се съгласявам с теб, и к’во?

— Това го имаше в циганските ми карти, приятелю мой! — извика Роман З., направи пирует на място и развяващият се син пояс прикри изваждането на дългия нож. — Острието на ромите ще пререже гърлото на всеки, който се опита да нападне свещената ни кауза… каквато и да е тя.

— Хайде стига, Сайръс! — изрева Девъро. — При такива обстоятелства аз няма да позволя на Джени или на Аарон изобщо да участват в операцията!

— Няма да говориш от мое име! — изкрещя Афродитата на мечтите на Сам.

— Нито от мое, младежо! — каза Пинкъс и се надигна от кушетката. — Забравяш, аз съм бил на Омаха Бийч. Може и да не съм бил най-добрият, но все още нося шрапнел като доказателство за усилията ми. Това тогава наистина беше свещена кауза и паралелът със сегашната е далечен, но съществува. Когато едни хора отричат правата на други със сила, единственият резултат може да бъде диктатура. А аз няма да толерирам това в държава като нашата!

— Олеле, олеле, олеле!

Глава 30

5:45 Сутринта. Над Вашингтон се разпукна зората и го озари с розово сияние. Тихите мраморни зали на Върховния съд се оживиха. Групи от чистачки минаваха с машините си от една врата до друга. В умивалниците бяха поставени нови сапуни, чисти кърпи, нови рула тоалетна хартия. Във всяка от количките на жените имаше найлонов чувал за еднократна употреба за изхвърляне на вчерашните отпадъци.

Една от количките, обаче, се различаваше от останалите, както и възрастната сивокоса дама, която я буташе. При един по-внимателен оглед можеше да се установи, че сивите й къдрици са коафирани перфектно, гримът й беше дискретен и елегантен и по погрешка беше оставила на китката си гривна с диаманти, която струваше доста пъти повече от годишната заплата на останалите дами. Тя носеше върху джоба на униформата си пластмасова табелка, на която пишеше: „Временен служител. Достъп разрешен.“

Това, което правеше количката й различна от другите, беше еднократният найлонов чувал за отпадъци. Той беше пълен още преди дамата да е стигнала и до първия кабинет по маршрута си. Кабинет, в който тя нямаше никакво намерение да влиза, което потвърдиха и думите, които измърмори, минавайки покрай вратата.

— Винченцо, ти pazzo. Най-доброто и най-обичаното дете на милата ми сестричка трябва да отиде в болница за dementi80! Мога да купя всяка една от тия статуи! Е, защо го правя тогава?… Защото любимият ми племенник иска да каже, че загубеният ми съпруг ще остане без работа. Mannagia!… А, ето го складът. Bene!81 Оставям всичко тук, отивам си вкъщи, ще погледам малко телевизия и след това ще изляза с момичетата на пазар. Molto bene!

* * *

8:15. Четири черни автомобила без особени белези бързо паркираха на Първа улица близо до ъгъла й с „Капитал“. От всеки от тях излязоха по трима мъже в тъмни костюми, с намръщени чела и немигащи погледи; това бяха снайперистите, наети да оправят работата и провалът за тях би означавал да се върнат отново към най-мръсната и черна работа в бившето си подразделение — съдба, по- лоша и от смъртта. Дванадесет предани професионалисти, които така и нямаха представа на кого или на какво са предани. Знаеха само, че двамата мъже от снимките, които носеха в джобовете си, в никакъв