Пътят към Омаха

от Бог превъзходство на мъжкия пол и най-вече онези конгресмени и сенатори, които бяха имали неблагоразумието да му заявят, че той не е Президентът!… Ами може и да не е, но кой си въобразяваха те, по дяволите, че мисли вместо Президента? Всеки час и всяка минута!

В момента, в който Субагало понечи да хвърли първата си стреличка, личният му телефон иззвъня, ръката му трепна и стреличката излетя през отворения прозорец, предизвиквайки висок крясък от страна на някой от архитектите на Розовата градина.

— Тоя нещастник пак се е захванал с това! Аз се изнасям!

Арнолд не обърна никакво внимание на язвителната забележка; сигурно го беше уцелил между очите — очевидно някой член на едно от тези социалистическо-комунистически движения, който очаква да бъде изритан с обезщетение за две седмици след двадесет въшливи години работа. За нещастие, Субагало не можеше да се измъкне от стола; притиснатите му бедра се оказаха неспособни да се преборят с плътно прилепващите странични облегалки. И понеже нямаше друг избор, той се затътри по пода към непреставащия да звъни телефон с временно прикрепен стол към задника.

— Кой си ти и откъде намери този номер? — изкрещя началникът на кабинета на президента.

— По-спокойно, Арнолд, Рийбок се обажда и сега с теб се печем на един огън.

— О, господин Върховен съдия! Да не би да искаш да ме натовариш с последния голям проблем, който изобщо не ми е притрябвал?

— Не, аз току-що разреших най-големия, който имаше.

— Уопотамите ли?

— Ако щат да измрат от глад в тъпия си резерват, кой ги брои тях за хора? Миналата вечер дадох едно малко угощение в моята къща на целия Съд. Естествено, понеже моята винарска изба е най-добрата във Вашингтон, всички се нафиркаха като мотики, с изключение на дамата и затова тя сега не се брои. Проведохме един много американски, интелектуален разговор около басейна. Много ерудиран, много съдийски.

— Е и?

— Шестима на трима против уопотамските аборигени, гарантирано. Двама от братството се колебаеха, но им просветна, когато сексапилните ни прислужнички ги разсъблякоха чисто голи и отидоха да поилуват с тях. Те твърдят, че са били бутнати в басейна, но на снимките това не личи. Такова непристойно държание за един съдия — вестниците ще издивеят, съвсем ясно им дадох да го разберат.

— Рийбок, ти си гений! Не на моето ниво, естествено, но не е зле, никак не е зле… Но нека да го знаем само ние двамата, става ли?

— Говорим на един и същи език, Субагало. Нашата работа е да държим настрана всички извратени, антиамерикански настроени типове. Те са опасни, всичките са опасни. Представяш ли си къде щяхме да бъдем всички ние без данъчните вноски и тези закони на гражданското право?

— На небето, Рийбок, на небето!… Помни, изобщо не сме разговаряли.

— Защо мислиш, че ти се обадих по този телефон?

— Откъде намери номера?

— Имам си шпионин в Белия дом.

— Кой, за Бога?

— Я стига, Арнолд, това не е честно.

— Сигурно не е, защото и аз си имам един в Съда.

* * *

12:37. Големият автобус „Трейлблейз“, нает и платен от някакъв, за когото компанията никога не беше чувала, спря пред внушителния вход на Върховния съд. Шофьорът полегна върху широкото кормило и от очите му потекоха горчиви сълзи на облекчение, че всичките му пътници ще слязат. Километри преди това той беше крещял, викал и най-накрая пищял в паника, че „не е разрешено да се пали огън — за готвене — в автобуса!“

— Ние не готвим, човече — беше казал един твърд глас зад него. — Сега смесваме боите, което означава, че трябва да разтопим восъка.

— Какво?

— Виж! — изведнъж пред очите му се показа едно гротескно боядисано лице и го накара да изгуби управление, след което доста се полута между превозните средства по магистралата във Вирджиния, докато накрая успя да се върне в платното си.

Последва поредица от събития, които накараха нещастния шофьор да разбере защо крещеше съдържателят на мотел „Последната канавка“ в покрайнините на Арлингтън, когато товариха планината от брезентови сакове.

— По-скоро ще вдигна във въздуха цялото това шибано място, отколкото да ги пусна отново! Мамка им! Шибани бойни танци около шибаната им клада насред паркинга! Всички хора от другите стаи напуснаха — избягаха — без да оставят и един цент в касата ми!

— Бъркаш, човече! Това са химни-молебени. Нали разбираш, нещо като молитвите за дъжд и реколта, а понякога и за речно пълноводие.

— Вън, вън, вън!

Не след дълго се разнесе пушек и смрад от разтопени пастели за рисуване „Крейола“.

— Виж сега, човече, като ги смесиш с парафин и ги притиснеш до кожата си, те омекват и бавно потичат по лицето ти от топлината на тялото. Бледоликите си изкарват акъла… виждаш ли?

Шофьорът видя. Тънки вадички от ярки цветове бавно пълзяха по физиономията на някакъв, когото наричаха Телешки нос. Автобусът едва не се блъсна в задната част на някаква дипломатическа лимузина с флагчетата на Танзания; само чукна леко бронята й, мина рязко покрай лявата й страна и отнесе огледалото за странично виждане под смаяните погледи на черните физиономии, които се взираха в далеч по-оцветените пътници, натрупали се по прозорците на автобуса.

След това дойдоха звуците, започна се първо с бавни басови бум-бум, издавани от поне дузина барабани. Бум-бум, бум-бум — бум-бум, бум-бум! — Хай-я, хай-я, хай- я! — фанатичният хор прерасна в истерично кресчендо, а главата на шофьора се тресеше нагоре и надолу над кормилото в такт с ритъма. Облекчението настъпи внезапно, когато думкането и химните спряха изведнъж, явно по команда.

— Струва ми се, че не изпълнихме каквото трябваше, момчета и момичета! — изкрещя терористът на име Телешки нос — Това не беше ли песента по случай първата брачна нощ?

— Ритъмът е точно като на „Болеро“-то на Равел! — отвърна някакъв мъжки глас от задната част на претъпкания автобус.

— Никой няма да забележи разликата, какво от това? — извика някакъв друг глас, този път женски.

— Не знам — отговори Телешкия нос, — но Гърмящата глава каза, че Бюрото по индианските въпроси може да изпрати експерти.

— Ако са от мохоките, веднага ще се заядат с нас! — извика възрастен член на племето. — В легендите се казва, че са ни изхвърляли от вигвамите всеки път, когато е валяло сняг!

— Ами, дайте тогава за всеки случай да изрепетираме отново тази за посрещането на изгрева; тя е що-годе подходяща.

— Коя беше тя, Джони? — попита една жена.

— Онази дето прилича на тарантела…

— Само когато се пее виваче, Теленце — поправи го един изрисуван младеж от предната част на автобуса. — Когато е адажио прилича повече на Сибелиус.

— Значи ще пеем онова балачи. Добре, момичета, съберете се и репетирайте вашата част. И, помнете, Гърмящата глава иска някой друг чифт дълги крака за пред камерите, но не чак да се виждат жартиерите. Трябва да бъдем толкова чисти, та чак да скърцаме.

— Да живее, да живее, да живее… мамка му! — чуха се мъжките гласове.