Пътят към Омаха

На ъгъла на улица „Капитол“, прикрити в един вход, стояха двама високи мъже. Единият беше просто ослепителен в пълната си униформа на армейски генерал, а другият изглеждаше доста неприятно в мръсните си и измачкани дрехи на скитник. Скитникът изхвърча от убежището, надзърна иззад ъгъла на сградата и след това бързо се върна при генерала.

— Нещата се развиват, Хенри — каза Макензи Хоукинс. — Стана наистина напечено!

— Пристигнаха ли медиите? — попита Сътън, актьорът. — Дадох ти съвсем ясно да разбереш, няма да започна представлението си, докато не пристигнат камерите.

— Пристигнаха няколко подвижни радиостанции. Можеш да се изявиш пред микрофоните.

— Не е достатъчно, скъпи ми момко. Аз специално уточних, камери.

— Добре де, добре! — Ястреба притича още веднъж, погледна отново и се върна обратно. — Току-що пристигна един телевизионен екип!

— От коя станция? От националните ли е?

— Откъде да знам, по дяволите?

— Научете, mon general. Аз си имам стандарти.

— Отче наш, който си в лудницата…

— Не е необходимо да богохулстваш, Макензи. Просто погледни още веднъж.

— Ти си невъзможен, Хенри!

— Надявам се. Това е единственият начин да постигнеш нещо в този бизнес. Побързай сега. Изпитвам непреодолимо желание да играя; това е стимулът на растящата публика, докато я чуваш как се стича към театъра.

— Никога ли не си имал сценична треска?

— Скъпи ми приятелю, аз никога не съм се страхувал от сцената, тя се е страхувала от мен. Аз се движа по нея като гръмотевица.

— Мамка му! — Ястреба притича още веднъж, но вместо да се втурне обратно към актьора, остана на мястото си и видя това, което се надяваше да види. В другия край на Първа улица спряха четири таксита. От първото излязоха трима божи служители: един свещеник, един пастор и един възрастен равин, подкрепян от двамата християни. От второто излезе Мерлин Монро на проститутките, развъртяла бедра — вярно малко неохотно — но никой не придиряше чак толкова. Третото такси остави най-големия селянин от провинцията Озарк, с образа на птичи курешки, капещи от кепето му по издутия, не по мярка костюм. Четвъртото такси направо беше банално спрямо тези пред него. Един внушителен, елегантно облечен чернокож мъж стъпи на тротоара. Пред огромната му изваяна глава и гигантско тяло, таксито изглеждаше почти като детска играчка.

Както беше уговорено, Дженифър, Сам и Сайръс, тръгнаха в различни посоки без изобщо да показват, че имат нещо общо, но нито един не прекоси улицата към Съда. Тримата божи служители останаха на тротоара, шушукайки нещо помежду си, равинът поклащаше главата си, а двамата християни, застанали срещу него, последователно кимаха или клатеха глави с неодобрение. Ястреба бръкна в опърпания си джоб и извади уоки-токито си. — Телешки нос, обади се. Обади се, Телешки нос! (Нямаше нужда от кодово име.)

— Стига си крещял, Г. Г., това нещо ми е точно до ухото!

— Контингентът ни пристигна…

— Пристигна и половината похотлива популация във Вашингтон! Имам предвид наистина половината — другата половина иска да скалпира нашите момичета!

— Кажи им да продължават в същия дух.

— Колко нагоре? Да показват ли вече жартиерите?

— Нямах предвид това! Просто продължавайте с химните и позасилете малко там-тамите. Необходими са ми следващите десет минути.

— Имаш ги, Г. Г.!

Ястреба изтича обратно при входа.

— Още десет минути, Хенри, и излизаш на сцената!

— Толкова много?

— Трябва да свърша някои неща и когато се върна, ще излезем заедно.

— Какво имаш да правиш?

— Трябва да елиминирам няколко от враговете.

— Какво?

— Нищо, което да си заслужава да се притесняваш. Те са млади и неопитни — Макензи се втурна навън в мърлявото си скитническо облекло.

И един по един четирима от командосите в черно-зелени маскировъчни дрехи бяха потупани по рамото и в последствие изпратени временно в небитието от стария скитник. Той ги изтегли един по един на тротоара, напръска лицата им с няколко унции „Южен комфорт“ и ги остави да почиват, докато се свестят.

С нарастващо безпокойство сър Хенри установи, че „десетте минути“ станаха дванадесет, след това двадесет и най-накрая почти половин час! Ястреба беше забелязал петима федерални агенти със закопчани яки и каменни лица и шестима джентълмени с намръщени вежди и големи чела. — Аматьори!  — прошепна Мак на себе си. — Що за командири си имат тия?… Някакъв негодник с тениска непрекъснато снимаше с камера, фокусирана върху контрапротестиращите, очевидно в полза на онези, от които бяха получили заповедите си. Ха! Шегичка! Но всеки път, когато Мак се опитваше да залови копелето с камерата, той се извърташе като някакъв проклет балетен танцьор и изчезваше в тълпата.

А тълпите се бяха превърнали в монолитна маса и когато Ястреба изтича обратно до входа, сър Хенри Ървинг Сътън го нямаше! Къде беше, по дяволите?… Актьорът беше на три метра от него, до ъгъла на сградата и наблюдаваше зашеметен мелето по стълбите пред Върховния съд. Пред четиридесетината пристъпващи в танцов ритъм, пеещи и думкащи късополи уопотамски демонстранти бяха избухнали ръкопашни схватки, но те изглежда нямаха нищо общо с индианците.

— О, Господи! — каза Хоукинс, сложил ръка на рамото на Сътън. — Защо не съм малко по-млад?

— И аз. Е и какво от това?

— Преди години нито един от тези негодници не би се събудил повече. Или пък е имало доста повече освен тези, които видях аз.

— Кои?

— Тези палячовци, които се бият сред тълпите от туристи. И, разбира се, беше точно така. Тези със закопчаните яки крещяха срещу командосите, които продължаваха да ги премятат през рамо, а през това време снайперистите, решили, че всякакъв вид борба означава, че те трябва да са победителите или ще ги върнат обратно в частта им, наскачаха с бронзови боксове и торбички с олово. Безредиците в цялата им прелест течаха с пълна сила. Гневни туристи крещяха, бутани и ръгани от биещите се; а те, вкопчили се в смъртна схватка и озадачени от липсата на каквато и да е униформа или опознавателен знак у противниците си, продължаваха да налитат с повалящи удари върху всичко движещо се около себе си, а идиотът с видеокамерата продължаваше да крещи: — Gloriozo!83 — докато пристъпваше с балетни стъпки наоколо.

— Тръгвай, Лютиче! — изкрещя Хоукинс в радиото си.

— Добре, Нарцис, но имаме един проблем — долетя гласът на полковник Сайръс.

— Какъв проблем?

— С религиозното трио всичко е о’кей, но изгубихме проститутката и селянина!

— Какво се е случило?

— Покахонтас побесня, когато някаква туристка хвърли в краката на танцьорките една шепа фишеци и изкрещя нещо като на гръцки. Нашето момиче се втурна след тази кучка, а Сам се втурна след нея!

— Върнете ги обратно, за Бога!

— Наистина ли искате от съдията Олдсмобил да се хвърли в това меле и да започне да чупи глави?

— По дяволите, нямаме никакво време! Почти три без петнадесет е, а ние