Пътят към Омаха

отворя вратата — Той го направи и добави: — Първо вие, генерале.

— Съвсем правилно, полковник.

Макензи Хоукинс влезе в просторната, облицована в махагоново дърво стая, перата му се вееха, подкрепителният контингент го следваше достолепно, когато изведнъж оглушителни звуци на див боен индиански химн, там-тами и гласове изпълниха святото помещение. Горе на полукръглата банка, съдиите, чиито лица вече бяха застинали в строги изражения, реагираха панически и до един и една се изпокриха под нея, а след това започнаха да надзъртат с разширени очи, ужасени, но същевременно и облекчени, че не се виждат никакви признаци на насилие. При вида на пернатото чудовище под тях устите им зяпнаха; не пожелаха да се изправят иззад банката, останаха там с напълно шокирани лица.

— Какво направи, по дяволите? — прошепна Сам зад Ястреба.

— Един малък номер, който научих в Холивуд — отвърна под мустак Макензи. — Един звуков ефект привлича много повече вниманието, отколкото думите. В джоба ми има касетофон.

— Веднага изключи това шибано нещо!

— Ще го направя моментално, щом тези треперещи нещастници осъзнаят, че пред тях е застанал Гърмящата глава, вожд на уопотамите и че неговият племенен сан изисква подходящ респект.

Един по един, зашеметените съдии от Върховния съд бавно започнаха да надигат главите си. Музиката заглъхна и след това спря. Съдиите се спогледаха въпросително и насядаха по столовете си.

— Чуйте ме, вие мъдри старейшини на правосъдието в тази държава! — изрева Гърмящата глава и гласът му отекна между стените. — Вашите хора бяха заловени в коварен заговор, целящ да ни отнеме чрез измама правата за собственост над нашите поля, нашите планини и нашите реки, които ни осигуряваха необходимото за живот и оцеляване. Вие ни натикахте в гетата с безплодни гори и безводни земи, които не раждат нищо освен най-нежеланите семена. Ние не сме ли част от тази нация? Нация, в която са съществували и в мир, и във война хиляди племена. Вие воювахте с нас и с испанците, а след това с французите и англичаните, а най-накрая и между вас самите? Ние нямаме ли същите привилегии като тези, с които воювахте и на които след това простихте и ги абсорбирахте в културата си? Чернокожите в тази страна преживяха двестагодишно робство, а ние агонизираме вече петстотин години. Ще позволите ли вие и в този век това да продължава?

— Аз не — каза бързо един от съдиите.

— Нито пък аз — каза друг, още по-бързо.

— Определено и аз няма да позволя — възпротиви се още един, клатейки ожесточено глава и скърцайки с челюсти.

— О, Божичко, четох това изявление десет пъти и десетте пъти плаках — каза съдийката.

— Не ви прилича да го правите — каза Върховният съдия, вперил поглед в дамата и след това внезапно изключи микрофоните, за да може Съдът да се съвещава на спокойствие.

— Обичам го — прошепна Дженифър на ухото на Сам. — Мак каза всичко само в няколко изречения!

— Да, но той не е плувал тридесет и седем мили през ураган в морето!

— Нашият генерал е много красноречив и убедителен — прошепна Пинкъс. — Много добре си е научил речта.

— Сравнението му с чернокожите не ме прави особено щастлив — каза Сайръс, също шепнешком. — По дяволите, неговите индиански братя и сестри не са ги оковавали във вериги и не са ги продавали, но в общи линии е прав.

— Не, Сайръс, не са ни оковавали и продавали — добави Дженифър. — Нас просто са ни избивали или са ни натирвали в места, където да умираме от глад.

— О’кей, Джени. Матира ме. Микрофоните отново бяха включени.

— Да, ами, кхъм! — каза един съдия, седящ в дясната част. — Понеже уважаваният адвокат от Бостън, съветник Пинкъс, се е присъединил към вас, ние разбира се, приемаме вашите препоръчителни документи, но се надявам, че вие осъзнавате значимостта на това дело?

— Искаме си само това, което е наше. За останалото можем да преговаряме, всичко друго би било недопустимо.

— Това не беше уточнено с необходимата прецизност в декларацията ви, Гърмяща глава — каза чернокожият съдия с поглед, пълен с неодобрение, докато вземаше един лист. — Вашият официален адвокат е някой си Самюъл Дансинг Девъро, вярно ли е?

— Вярно е и аз съм този, сър — отвърна Сам, пристъпвайки напред отстрани на Хоукинс.

— Страхотна декларация, млади човече.

— Благодаря ви, сър, но честно…

— Вероятно ще бъдете прострелян в главата заради нея — продължи съдията, като че ли Девъро изобщо не беше проговарял. — Обаче, като я чета, ми се струва, че долавям под повърхността една тънка и непрекъсната нишка на злонамереност, като че ли не сте бил заинтересован толкова от правото, колкото от отмъщението.

— В ретроспективен план, аз бях потресен, сър, от несправедливостта.

— На вас не ви се плаща, за да се потрисате, съветник — каза един съдия отляво. — Плаща ви се, за да представите във вашата петиция истината. При отсъствието на мнозината починали отдавна, които сега не могат да застанат тук и да се защитят, вие сте си позволил шокиращи инсинуации.

— Основани на разкрит доказателствен материал, сър, а и това са наистина инсинуации или, ако ви харесва повече, предположения. Но нито едно от тях, обаче не е без съответните исторически доказателства.

— Вие професионален историк ли сте, господин Девъро? — попита друг.

— Не, господин съдия, аз съм професионален адвокат, който може да забележи и проследи линията на доказателствата, както съм сигурен, че можете и вие, сър.

— Много мило от ваша страна да признаете на колегата ни подобна способност — каза друг.

— Не съм го казал с обиден подтекст, сър.

— Да, но според собствените ви думи, вие можете да се почувствате обиден, съветник — отбеляза съдийката. — Така че аз бих направила заключението, че и вие сте способен да обидите някого.

— Само, когато съм убеден, че е оправдано, мадам.

— Точно това имах предвид и аз, господин Девъро, когато споменах тази нишка на злонамереност в декларацията ви. Не се учудвам, че не искате нищо по-малко от една унизителна капитулация от страна на правителството, която би стоварила върху плещите на всеки данъкоплатец в тази държава един непосилен товар. Задължение, което едва ли би преглътнал.

— Ако Съдът ми разреши да го прекъсна — намеси се Гърмящата глава, вожд на уопотамите — моят блестящ млад съветник, застанал тук пред вас, има репутацията на човек, който изпитва силен справедлив гняв, когато чувства, че каузата е законна…

— Какво? — прошепна Сам и ръгна с лакът ребрата на Хоукинс — Не смей…

— Той се осмелява да си пъха носа там, където не смеят и ангелите, но кой измежду нас би винил този истински честен човек, който до дъното на душата си вярва в справедливостта за онеправданите? Вие сър, твърдите, че на него му се плаща, за да се чувства обиден — вие бяхте прав само наполовина, сър, защото на него изобщо не му е било платено, но той се чувства обиден заради времето, в което живее, без да търси за себе си никаква награда в бъдеще за искрената си вяра… А каква е тази вяра, която така силно ги подтикна да се застъпи в наша полза? Разрешете ми да се опитам да обясня. Или още по-добре, вместо аз да обяснявам, всеки от вас може да посети една дузина резервати, в които живеят нашите народи. Вижте сами какво е сторил белият човек с предишните горди индианци. Вижте бедността ни, мръсотията, в която живеем, нашата — да, нашата безжизненост и импотентност. Попитайте се, дали самите вие бихте могли да живеете по този начин без да чувствате обида в сърцата си. Тази земя е била наша земя и когато вие сте ни я отнели, ние по някакъв начин сме осъзнали, че от това може да се развие една по-велика, цялостна нация и че ние можем да бъдем част от нея… Но не, не било писано. Вие ни изолирате, оставяте ни в периферията, изпращате ни в изолирани резервати без никакъв принос във вашия прогрес Това е документирана история и никой не би могъл да я постави под въпрос… Ето по тази