Пътят към Омаха

причина, ако нашият образован съветник е написал декларацията си с определена доза гняв — „злонамереност“, както го наричате вие — той ще влезе в хрониките на правото на двадесети век като Кларънс Дароу86 на нашето време. Говорейки от името на потърпевшите уопотами, ние го боготворим.

— Боготворенето, вожде Гърмяща глава, не влиза в работата на този Съд — каза големият черен съдия и погледна накриво. — Човек може да боготвори своя бог, или някакъв идол, или икона, или последния гуру, но това не оказва никакво влияние в съдебната зала, а и не би трябвало. Ние тук боготворим единствено правото. Ние отсъждаме въз основа на фундаментални или доказани истини, а не на убедителни хипотези, извлечени от несъществени документи отпреди повече от сто години.

— Хей, чакайте малко сега! — извика Сам — Аз прочетох тази декларация…

— Ние смятахме, че вие сте я написал, съветник — прекъсна го съдийката — Не е ли вярно?

— Да — ами, това е друга история, но нека ви кажа, аз съм страхотен адвокат и съм проучил тази декларация в най-малки подробности. Историческият доказателствен материал, който я подкрепя, е неоспорим! Още повече, ако съдът отхвърли тези доказателства от прагматични подбуди, вие значи сте просто една сбирщина от — от…

— От какво, Съветник? — попита един от съдиите от лявата страна на банката.

— По дяволите, ще го кажа — страхливци!

— Обичам те, Сам — прошепна Дженифър.

Звучната изненада на целия Съд бе прекъсната от мощния глас на вожда Гърмяща глава, известен още и като Макензи Лочинвар Хоукинс. — Ако обичате, велики пазители на правосъдието в тази открадната от нас земя, мога ли да говоря?

— Какво има, пернат термит такъв? — изписка Върховният съдия Рийбок.

— Току-що станахте свидетели на бесния гняв на един честен човек, на един изключителен адвокат, който е готов да захвърли блестящата си професионална кариера, заради истината, която е открил в едни скрити ръкописи, които не е трябвало никога да видят светлината на деня. Точно такива безкомпромисни мъже са направили тази страна велика, защото те са се изправяли лице в лице с истината и са почувствали нейното величие. Истината и добра, и лоша, е трябвало да бъде приета с всичките жертви, които е изисквала, бляскава светлина, която е извела една нова нация до нейното величие, до нейната слава. Всичко, което желае той, което желаем ние, което желаят всички индиански народи, е да бъдем част от тази велика страна, която някога сме наричали наша. Толкова ли ви е трудно да го преглътнете?

— Съществуват и съдбовни национални интереси, сър — каза черният съдия с малко по-ведра физиономия. — Изключителни финансови натоварвания, жестоки данъци върху цялата държава, които няма да се посрещнат с одобрение. Както мнозина преди нас са казвали, за съжаление в повечето случаи този свят е много нечестен.

— Да преговаряме, тогава, сър! — извиси глас Гърмящата глава. — Орелът не лови мухи. Вместо това, както се изрази нашият млад съветник, този могъщ орел прорязва небесата с великолепен полет, но е далеч по-важен, като всепризнат символ на свободата.

— Аз го казах…

— Млъкни!… О, вий, съдии, позволете на тази незначителна муха да намери своята искрица надежда под крилото на великия орел. Не ни прогонвайте отново, защото вече не остана място за нас. Дайте ни уважението, което отдавна ни се полага — дайте ни надеждата, която ни е необходима, за да оцелеем. Без нея ние ще загинем, и гибелта ни ще бъде окончателна. Бихте ли искали това да тежи на вашата съвест — ръцете ви не са ли достатъчно кървави?

Тишина. Повсеместна. Освен:

— Ей, Мак, не е зле — прошепна Сам с левия ъгъл на устата си.

— Великолепно! — прошепна Дженифър отзад.

— Задръж така, малка кобилке — отвърна също тихо Ястреба, извръщайки глава. — Сега следва гвоздеят.

— Какво си намислил? — попита Аарон Пинкъс.

— Само слушайте — прошепна Сайръс. — Известно ми е що за човек е генералът. Сега ще ги ужили там, където наистина ще ги заболи. Право в задниците.

Микрофоните бяха изключени още веднъж, докато съдиите за пореден път се оттеглиха на съвещание. Най-накрая съдията от Ню Ингланд, който имаше вид на недохранен, заговори: — Заключителната ви реч беше наистина затрогваща, вожде Гърмяща глава — каза той тихо, — но подобно обвинение може да бъде отправено и от името на множество малцинства. Историята не е била благосклонна към тези народи, за лично мое най-голямо съжаление. Както е казал един от нашите президенти: „Животът не е справедлив“, но той трябва да продължи и да става по-добър за мнозинството, а не за нещастните пострадали малцинства. Ние всички от все сърце бихме желали да можем да променим този сценарий, но това е извън нашите способности и възможности. „Бруталността на историята“ — така го е определил Шопенхауер. Аз искрено ненавиждам това заключение, но съзнавам истинността му. Ние можем да отприщим един потоп, който да погълне цели общности в цялата страна с далеч, далеч по-лоши последствия, отколкото за ищците.

— Какво искате да кажете, сър?

— Отчитайки всичко, което изложихте тук, какъв би бил вашият отговор, ако Съдът с цялата си мъдрост отсъди срещу вас?

— Много просто — отвърна вождът Гърмяща глава. — Ще обявим война на САЩ, със съзнанието, че имаме подкрепата и съчувствието на нашите индиански братя из цялата страна. Много хиляди бели хора ще загинат. Ние ще загубим, но и вие също.

— Мамка му — обади се гъгнещият Върховен съдия Рийбок, — Аз имам къща в Ню Мексико…

— В земята на войнолюбивите апахи ли, сър? — попита невинно Ястреба.

— На две мили и половина от резервата — отвърна съдията, преглъщайки.

— Апахите са наши кръвни братя. Дано Великият дух да ви дари с бърза и относително безболезнена смърт.

— Ами Палм Бийч? — попита друг член на Съда с вдигнати вежди.

— Семинолите са наши братовчеди. Те сваряват кръвта на белия човек, за да премахнат нечистотиите й, докато кръвта е още в тялото, разбира се, това прави месото по-крехко.

— Аспен…? — попита колебливо друг. — Кои са там?

— Безразсъдните и жестоки чероки, сър. Те даже са ни по-близки братовчеди, благодарение на географията. Въпреки това ние неведнъж публично сме заявявали неодобрението си относно първобитните им методи на отмъщение. Те завързват враговете си с лице върху мравуняци на мравки-убийци.

— Ааа! — задъха се Дженифър.

— Лейк… Лейк Джордж? — попита един пребледнял съдия отляво, на чиято физиономия се беше изписал неочакван ужас. — Имам там прекрасна лятна къща.

— В горната част на щата Ню Йорк ли, сър? Трябва ли да питате? — Макензи снижи глас, сякаш обхванат от неизказан ужас. — Ловните и погребални полета на мохоките?

— Нещо такова… струва ми се.

— Нашето племе е издънка на мохоките, сър, но ще ви призная най-откровено, ние почувствахме, че трябва бързо да се махнем и да се отправим на запад, далеч от нашите най-близки кръвни братя.

— Защо е било необходимо това?

— Мохокският ловец е може би най-жестокият и смелият от всички нас — но, ами, не съм сигурен, че разбирате.

— Да разбираме… какво?

— Когато ги предизвикват, те подпалват шатрите на враговете си през нощта, както и цялото вражеско имущество и земи. Това е политика за обезвреждане на противника, която ние счетохме за прекалено