Пътят към Омаха

разхождаха край оградите на Шато Махенфелд в Зермат и обясняваха по късовълновото радио на меко казано неинтелигентния, немузикален Фрескобалди какво да прави сега в името на паството си.

А след това всичко се разпадна — с гръм и трясък, почти като сътворението на майката земя. Въздухът на Алпите беше възстановил чичо Цио — папа Франческо, а Гуидо Фрескобалди беше паднал върху късовълновото си радио, шкембето му го беше разбило на малки парченца и Ватикана се озова в икономически хаос. Лекарството беше болезнено, но очевидно. За Сам Девъро обаче далеч по-болезнена беше загубата на единствената му любов, Ан-Реабилитираната, която беше слушала всичките глупости, нашепвани от чичо Цио в ухото й всяка сутрин, докато играеха на дама. Вместо да се омъжи за Самюъл Лансинг Девъро, тя предпочете да се „омъжи“ за някой си Исус Христос, чиито акредитиви, трябваше да признае Сам, бяха значително по-внушителни, отколкото неговите собствени, въпреки че земните му дела не бяха чак толкова — въобще даже не бяха, ако се вземе предвид живота, който си беше избрала да води великата Ан-Реабилитираната. Боже мой, Бостън, дори и в най-лошата му светлина беше по-добър от колониите за прокажени! Е, поне през повечето време.

Животът продължава, Сам. Той е една грандиозна битка, така че не се оставяй да те влачи по течението, ако загубиш някоя и друга схватка. Размърдай си задника и продължавай напред!

Тези безсмислени думи, тази бълвоч от военни клишета беше всичко, което генерал Макензи Хоукинс, Лудият Мак Ястреба, божие наказание за всичко разумно, рушител на всичко добро и разумно, можа да предложи на Сам в моментите на отчаяно страдание.

Тя ме изоставя, Мак. Тя наистина отива с него!

Цио е страшно добър човек, синко. Той е добър командир на легионите си и ние, които познаваме самотата на командващия, се уважаваме един друг.

Но, Мак, той е свещеник, най-големият от свещениците, Папата! Те няма да могат да танцуват, да се прегръщат, да имат деца и ей такива неща!

Добре де, може и да си прав за последните две, но Цио страхотно танцува тарантела, да не си забравил?

Когато танцуват тарантела, те не се докосват. Въртят се насам-натам и си размахват краката, но не се приближават един до друг!

Сигурно защото миришат на чесън. Или за да не се настъпват.

Ти не ме слушаш. Това е грешката на нейния живот — ти поне трябва да го знаеш! За Бога, ти си бил женен за нея, а това ме караше да се чувствам неудобно през последните няколко седмици.

Свободно, момче. Аз съм бил женен за доста момичета и от това нито една не е станала по-лоша. С Ани беше най-трудно — и като вземем предвид миналото й, това е напълно обяснимо — но тя схвана това, което се опитвах да й кажа.

Какво, по дяволите, беше то, Мак?

Че би могла да бъде по-добра от себе си и все пак да бъде тя.

Простак! Девъро зави наляво, за да избегне връхлитащата мантинела отдясно. Доста момичета, Господи, как го е постигнал? Четири от най-красивите и надарени жени на земята са се женили за този вманиачен неудачник и след като всеки един от тези бракове е бил разтрогнат — и то не просто приятелски, а с обич, четирите бивши съпруги ентусиазирано се събрали заедно, за да сформират свой собствен уникален клуб, който нарекли „Харемът на Хоукинс“. Само едно обаждане на Ястреба бе достатъчно, за да се втурнат на помощ на бившия си съпруг по всяко време на денонощието и на всяко място по света. Ревнивки? Нищо подобно, защото Мак ги беше освободил от грозните окови, тежали на всяка от тях преди той да се появи в живота й. Сам знаеше всичко това. Всяка от бившите съпруги му се беше притичвала на помощ по време на истеричните му кризи. Всяка една не просто му съчувстваше топло — дори се вживяваше в усилията да го измъкне от невъзможните ситуации, в които го беше поставял Ястреба, но освен това беше и първокласен експерт относно начините на измъкване.

Всяка беше оставила незаличими следи по тялото и в душата му. Всички представляваха за него изключителни спомени, но най-славният от всички беше пепеляворусата, със съвършено тяло Ан, чиито огромни сини очи криеха далеч повече невинност от недотам невинното й минало. Нескончаемият поток от въпроси на всяка възможна тема беше толкова удивляващ, колкото и неутолимата й жажда за четене на какво ли не. Понякога не можеше да разбере голяма част от прочетеното, но накрая вникваше, дори ако й бяха необходими пет месеца за пет страници. Тя беше жена, която си наваксваше пропуснатите години, и нито веднъж не прояви и капка самосъжаление. Винаги даваше от себе си всичко, освен това, което й е било отнето по такъв брутален начин в миналото. И, о, Боже, тя можеше да се присмее, тогава очите й блестяха закачливо, но никога злобно, никога за нечия сметка. Толкова я обичаше!

И тази откачена жена беше предпочела чичо Цио и скапаните колонии за прокажени вместо прекрасния живот като съпруга на Сам Девъро, дипломиран адвокат, и неизбежно бъдещ съдия. Тя беше глупачка!

Побързай! Бързо вкъщи, влез в леговището и намери утеха в спомените за несподелената любов. „По-добре да си обичал и да си загубил, отколкото да не си обичал въобще“. Кой задник го е казал това?

Той даде газ и сви на ъгъла. Само няколко минутки и с помощта на виното и гласовете на алпийските певци, единственият му запис, щеше да се върне в пещерата на спомените, на изгубените си мечти.

Мамка му! Отпред, пред неговата къща беше… беше — беше ли…? Исусе, тя беше! Лимузината на Аарон Пинкъс! Беше ли се случило нещо с майка му, за което той нищо не знаеше? Може би нещастието беше станало, докато той е крещял пред телевизора на О’Тул? Никога нямаше да си го прости!

Набивайки спирачки точно зад огромното возило на Аарон, Сам изхвърча от колата си и се втурна към шофьора на Пинкъс, появил се иззад калника на лимузината.

— Пади, какво е станало? Нещо лошо с майка ми ли?

— На твое място щях да вляза, момко.

Девъро се устреми към портата, прескочи я и се втурна към вратата на къщата, ровейки се в джобовете си за ключовете. Това не беше необходимо, защото вратата беше оставена отворена от братовчедката Кора, която присъстваше на местопроизшествието почти само телом.

— Какво е станало? — повтори сам.

— Префърцунената и онзи малкият или са се напоркали до козирката, или са под влиянието на пълната луна, при положение, че слънцето все още е на небето — Кора хлъцна веднъж и се оригна.

— Какви ми ги говориш? Къде са те?

— Горе в твоето местенце, момко.

— Моето местенце ли? Да нямаш предвид…

— Точно това имам предвид, умнико.

— Никой не може да влиза в леговището! Бяхме се разбрали.

— Предполагам, че някой те е излъгал.

— О, Божичко! — изкрещя Самюъл Лансинг Девъро, понасяйки се през фоайето от розов норвежки мрамор и оттам по витата стълба в източното крило.

* * *

— Намали мощността за последен заход — каза спокойно пилотът и погледна навън през лявото странично прозорче на кабината, чудейки се дали жена му е приготвила за вечеря кълцания бифтек, който му беше обещала. — Подготви клапите за пълно отваряне, моля те.

— Полковник Гибсън? — радиооператорът рязко се намеси в мислите му.

— Хуут е на линията, сержант. Кажете?

— Нямате връзка с кулата, сър!

— О, извинете, току-що ги изключих. Между другото, залезът е прекрасен, получих необходимите ни инструкции и имам пълно доверие в първия ми офицер, както и в теб, велики свързочнико.

— Включете се, Хуут!… Исках да кажа, полковник. Пилотът извърна рязко глава към втория пилот и доста се учуди, виждайки отворената му уста и блуждаещия поглед.