Пътят към Омаха

— Не могат да направят такова нещо, по дяволите! — изкрещя той почти без дъх.

— Какво да направят, за Бога? — Гибсън моментално превключи на честотата на кулата. — Моля, повторете информацията. Летателният състав играеше на барбут.

— Голям веселяк сте, полковник, и кажете на този джентълмен-покорител на небесата вдясно от вас, че можем да го направим, защото заповедта идва директно от командването на разузнавателното авиозвено, сър.

— Повтарям, моля повторете. Джентълменът-покорител е в шок.

— И ние, Хуут! — дойде от кулата втори познат глас, колега на Гибсън със същия чин. — Следвайте инструкциите на сержанта относно координатите на презареждането ви.

— Презареждане ли…? Какви ми ги говорите, по дяволите? Ние сме си навъртели осемте часа! Прегледахме отблизо Алеутите и на Беринговия слязохме толкова близо до Матушката, че дори успяхме да подушим борша й. Време е за вечеря, за кълцан бифтек!

— Съжалявам, не мога да ви кажа нищо повече. Ще ви върнем обратно веднага щом е възможно.

— Повишена готовност ли?

— Не е Мамаша Борш, само това мога да добавя.

— Не ми е достатъчно. Да не би да идват малките светещи човечета от квазара Тинкърбелт?

— Подчиняваме се пряко на главнокомандващия Стратегическите военновъздушни сили. Това достатъчно ли е, Хуут?

— Стига ми, за да се простя с кълцания бифтек — помръкна Гибсън. — Хайде да се обадиш на жена ми!

— Добре, всички съпружески тела и живи роднини ще бъдат осведомени надлежно за промяната.

— Ей, полковник! — прекъсна го вторият пилот. — Има едно местенце там долу в Омаха, на улица „Фарнъм“, казва се „Дуги“. Някъде към осем часа на бара ще чака една червенокоса — размери приблизително осемдесет и девет — седемдесет и едно — осемдесет и шест, отговаря на името Скарлет О. Имате ли нещо против да изпратите…

— Достатъчно, капитан, не е ваш ред!… „Дуги“ ли казахте?

Реактивният мамут ЕС-135, известен в средите на военните пилоти още и като „Всевиждащото око“, което никога не спира безкрайното претърсване на небесата, се насочи нагоре и започна да набира височина, за да достигне първоначалните си пет хиляди метра, откъдето се отправи на североизток над реката Мисури, остави Небраска зад себе си и навлезе във въздушното пространство над Айова. Кулата на военновъздушната база в Офът даде инструкции на полковник Гибсън да превключи на кодираната водеща честота и да се отправи на рандеву с презареждащия самолет-цистерна във все още яркото западно небе.

Нямаше място за възражения. 55-о авиозвено за стратегическо разузнаване беше гостуваща част в Офът и изпълняваше глобални наблюдателни мисии, но гост или не, то, както и 544 авиозвено за стратегически шпионаж, беше подчинено на нуждите на суперкомпютъра Крей Х-МП. А той пък получаваше команди и се контролираше от ВВГКК, известен още и като Военновъздушен глобален контрол на климата, и за който малцина в Командването на стратегическите военновъздушни сили (КСВВС) вярваха, че има нещо общо с метеорологията.

— Какво става там долу? — попита полковник Гибсън по-скоро себе си, но все пак и втория си пилот.

— Какво, по дяволите, ще стане там, в „Дуги“, това бих желал да знам — отвърна ядосано младият капитан. — Мамка му!

* * *

В Пентагона, в украсения с националното знаме кабинет на всемогъщия Министър на отбраната, един дребен човек с изпита физиономия и леко изкривена перука, покриваща плешивината на темето му, седеше върху три възглавници зад огромно бюро и буквално плюеше в телефона.

— Ще ги побъркам! Кълна се, ще изстискам тези неблагодарни примитиви така, че накрая ще молят за отрова, но и това няма да им дам! Никой не може да ме разиграва по такъв начин… Ще държа тези 135-аци във въздуха в пълна готовност, дори ако трябва да ги презареждам денем и нощем!

— Аз те подкрепям, Феликс — каза леко озадаченият председател на Съвета на началник щабовете. — Но не е ли редно да ги смъкваме долу поне от време на време? Ще имаш четири 135-аци във въздуха утре следобед, всичките от Офът и това е. Не бихме ли могли да си разделим товара с другите бази на КСВВС?

— Няма да стане, Корки. Омаха е контролният център и ние няма да я дадем току така! Никога ли не си гледал филмите на Дюк? Веднъж да позволиш на тези кръвожадни червенокожи да настъпят и с инч, и те се промъкват след теб и ти взимат скалпа!

* * *

Бригаден генерал Оуен Ричардс, главнокомандващ стратегическите ВВС, се взираше безмълвно в двамата мъже от Вашингтон, облечени въпреки горещия летен ден в черни шлифери, с черни очила и тъмнокафяви шапки, които не бяха свалили дори в присъствието на жената-майор от военновъздушните сили, която ги бе съпроводила до сумрачния му кабинет с плътно спуснати щори. Тези нелюбезни типове явно се придържаха към схващането за нонсексизъм в армията, което той никога не беше възприемал. Генералът обикновено отваряше вратата на секретарката си, а тя беше само сержант, но също така беше и жена; някои неща просто са нормални. „Не — помисли си Оуен, — на тези от Вашингтон им липсва не само възпитание, но и здрав разсъдък“. Може би на това се дължеше фактът, че носеха тежките си шлифери и тъмни шапки в горещия летен ден и не сваляха опушените си тъмни очила в сумрачния кабинет на генерала. Всички щори бяха спуснати, за да не пропускат ослепителните лъчи на изгрялото слънце. „Не — помисли си Оуен, — те просто са си луди. Тъпаци!“

— Джентълмени — започна спокойно той, като се изключи лошото предчувствие, което го бе накарало да отвори най-долното чекмедже, където имаше оръжие, — вие успяхте да влезете тук благодарение на препоръчителните си документи, но не би било зле да ми ги дадете, за да ги проверя сам… Не посягайте под шлиферите си, иначе ще ви гръмна и двамата! — изрева ненадейно Ричардс, изваждайки от чекмеджето пистолета си, четиридесет и пети калибър.

— Нали поискахте служебните ни карти? — попита този отляво.

— Как очаквате да ви ги покажем? — каза десният.

— С два пръста! — нареди генералът. — Ако видя цяла ръка, ще ви размажа и двамата на стената.

— Бойните условия, при които живеете, ви правят неестествено подозрителен.

— Правилно сте схванали. Сложете ги на бюрото — И двамата го направиха. — По дяволите, това не са документи за самоличност. Това са бележки, писани на ръка!

— С подпис, който би трябвало да ви е познат — каза агентът отляво. — И телефонен номер, който сто процента ви е познат, в случай, че се задълбочите.

— Смятам първо да позвъня в кабинета на Президента — Ричардс вдигна слушалката на личната си „червена линия“, натисна четири бутона и няколко секунди по-късно се намръщи, чувайки гласа на Министъра на отбраната. — Да, сър, да, сър. Заповедите приети, сър — генералът затвори телефона и очите му се оцъклиха срещу двамата натрапници. — Целият Вашингтон се е побъркал — прошепна той.

— Не, Ричардс, не целият Вашингтон, само някои хора във Вашингтон — каза агентът вдясно с нисък глас. — Всичко трябва да се пази в максимална секретност — свръхмаксимална секретност! Заповедите към вас са утре да се направите, че оставате на земята като при навършени хиляда