Пътят към Омаха

— О’кей — Деси-Едно се обърна отново към заетия адвокат.

— Сеньор Сам, направете както каза моят приятел?

— Какво да направя?

— Да напишете името на гранде хенерале.

— Защо?

— Защото, ако не го направиш, човече, пръстите ти няма вече да работят толкова добре?

— Ще се подчиня с удоволствие — каза бързо Девъро, взе молива и откъсна един лист от тефтера си. — Ето ви го — добави той, изписвайки името и чина на генерала. — Боя се, че нямам адреса и телефонния му номер, но по-късно ще можете да попитате наказателните органи.

— Ти май гофориш мръсотии за гранде хенерале, а? — попита Деси-Две подозрително. — Защо не го харесфаш? Защо бягаш и му крещиш и се опитфаш да се биеш с него, а?

— Защото аз бях един лош човек, отвратителна личност — изкрещя Сам с обвинителен тон и протегна патетично ръце.

— Той беше толкова добър с мен — нали видяхте колко добре разговаря с мен — а аз бях такъв егоист! Никога няма да мога да си го простя, но аз разбрах грешката си и ще се опитам да я поправя, като свърша работата, която той иска от мен — изисква от мен… Утре сутринта отивам на църква да помоля Господ да ми прости, че се държах толкова отвратително към един велик човек.

— Хайде, сеньор Сам — каза Деси-Две с божествено всеопрощаващ глас. — Никой не е безгрешен през цялото фреме. Исус, и Той го е разбрал, нали?

— Така е — отвърна Девъро и продължи под носа си: — Познавам една монахиня, която би подложила на изпитание дори Неговата способност да съчувства.

— K’BO каза, човече?

— Казах, че сте прави.

— Тва е хубаво — прекъсна го Деси-Едно, — но аз и Деси-Две имаме доста работи за мислене, та затова ще приемем думата на един религиозен човек, че гранде хенерале е о’кей.

— Боя се, че не разбирам.

— Гранде хенерале ни дължи динеро…

— Искате да кажете пари?

— Точно това искам да кажа, гринго, и ние искаме да му се доверим, но трябва да сме позитиво. Значи ти ще кажеш на гранде генерале, че ние ще дойдем утре пак за нашите мангизи, о’кей?

— О’кей, но защо не го изчакате — отвън, разбира се?

— Защото, както казах, трябва да помислим и да си поговорим… — Хайде, амиго — каза Деси-Едно, изпъна лявата си китка изпод ръкава и хвърли поглед на трите си часовника. — Казвам ти, аз не мога повече да се доверявам на никого!

С тези епохални думи Деси-Едно и Деси-Две напуснаха апартамента, помахвайки топло на Сам, докато затваряха вратата. Девъро тръсна глава, отпи от брендито и се върна към купчината листи на бюрото.

* * *

Зората се разпукна над Бостън, щата Масачузетс, за най-голямо раздразнение на Дженифър Редуинг, която беше забравила да спусне пердетата на прозореца. Ослепителните лъчи на ранното слънце прободоха клепачите й и я събудиха… Четири часа сън не бяха достатъчни, даже и при нейната енергия, но обстоятелствата изключваха излежаването. Тя стана, дръпна пердетата, запали нощната лампа до леглото и прегледа менюто на рум-сървиса. Вдигна телефона, поръча си закуска и се замисли за предстоящия ден.

Всичко се свеждаше до това да осуети плановете на някакъв си нещастен бивш генерал Макензи Хоукинс и боклуците около него, които и да бяха те. Но тя щеше да го направи, щеше направо да ги омотае в мрежите на наказателния кодекс без значение какво щеше да й струва това, без значение, че винаги беше презирала изнудването. Днес беше различно. Въпреки че до гроб щеше да бъде благодарна на племето и народа си — благодарността й се изразяваше в това да следи за инвестициите им и да внася една трета от доходите си на тяхната сметка — тя беше бясна, затова че външни хора се опитват да използват историята на племето и наивността му за собствена облага. Малкият й брат, Чарли, беше прав, въпреки че бе изтълкувал яростта й погрешно. Тя щеше всичките да ги направи на нищо — цялата им шайка, чиято корумпираност не се побираше в човешките представи!

Закуската пристигна заедно с известна доза успокоение. Трябваше да се съсредоточи. Единственото, което имаше, бяха телефонен номер и адрес в Уестън. Не беше много, но беше началото. Защо не минаваха по-бързо тези часове? По дяволите, искаше да започне!

* * *

Беше пет и половина сутринта и Сам Девъро, с полузатворени кръвясали очи, беше приключил с декларацията на уопотамите, както и тридесет и седем страници с бележки по нея в тефтера си.

О, Господи, трябваше да си почине, та дори и само за да може да намери някаква смислена перспектива, ако такава въобще съществуваше в цялата тази идиотска бъркотия! Главата му се пръскаше от стотици факти със и без връзка с положението, дефиниции, заключения и противоречия. Само една почивка би възстановила често възхваляваните му способности да осмисля и анализира. В момента те бяха толкова замъглени, че се съмняваше дали би могъл да се справи с нещо, дори ако беше в детската градина, а още по-малко да разубеди Санфорд, или неизвестно как му беше името, да не го бие. Тогава и двамата бяха на шест години и нещо се беше случило на площадката за игра. Той се зачуди какво ли бе станало с това извънгабаритно приятелче; несъмнено беше свършил като генерал в армията или като терорист. Сигурно също като „Лудия“ Мак Хоукинс, който в настоящия момент спеше в спалнята за гости на хотелския апартамент и който носеше отговорността за странните двеста листа, пълни с неизбежна беда, представени на вниманието на Аарон Пинкъс и Самюъл Ласинг Девъро, който вече се бе примирил с мисълта, че никога няма да облече съдийска тога — освен може би като последно желание, преди да бъде разстрелян в килиите на Пентагона по заповед едновременно на Президента, Министерството на отбраната, ЦРУ, Управлението по контраразузнаване и Дъщерите на американската революция. Ами Аарон — бедният Аарон! Не стига, че трябваше да се разправя със студено накъдрената Шърли, но освен това той също беше прочел декларацията на Мак, което само по себе си беше достатъчно, за да му осигури вечно забвение.

Всемогъщи Христе, Командването на Стратегическите военновъздушни сили! Ако тези вековни дървета във Върховния съд дадат дори частична подкрепа на искането — а това беше иск, както към съвестта, така и към законността — цели части, ако не и цялото КСВВС щеше да стане притежание на някакво малобройно мизерно индианско племе със загубеното име уопотами! Законът уточняваше: „Всички по-късни структури и материали, намиращи се на узурпираното или откраднато реално владение, принадлежат на ощетената страна или страни.“ Мамка му!

Трябваше да си почине — може би дори да поспи, ако беше възможно.

„Исусе, изтощен съм!“ — помисли си Девъро, като ставаше от стола, след което се насочи със залитане към спалнята, отбелязвайки смътно, че Аарон е бил така любезен да запали нощната лампа. Затвори вратата здраво и се съсредоточи върху обувките си: коя от тях да събуе първо и как? Дилемата беше разрешена, когато стигна до леглото и се стовари отгоре му с обувките и със затворени очи. Заспа незабавно.

И тогава от глъбините на абсолютния вакуум до него достигна някакъв стържещ настойчив звън, който непрекъснато се усилваше. Той посегна към телефона, отбелязвайки, че кварцовият часовник до леглото показва осем и четиридесет. — Да? — измърмори.

— Тук е предаването „Грабвай печалбата!“ — изкрещя възторжено някакъв глас от другата страна на линията. — Тази сутрин звъним в хотели, избрани произволно от най-страхотната баба, последният член на нашата велика публика и това сте вие, късметлията, късметлията! Трябва само да ми отговорите кой е високият брадат президент, произнесъл Гетисбъргската реч39 и печелите